Тя му дала храна, а той от своя страна й дал съвет. Не било лесно да я накара да разбере действителното положение. На края й предложил да поразгледа селото, като отваря очите си на четири за трифиди, и казал, че към пет часа ще се върне да разбере как й е подействувал огледът. Когато се върнал, намерил я облечена, стегнала багажа си и съвсем готова за път.
Прибрахме се в „Чаркот Олд Хауз“ и вечерта отново наобиколихме картата. Коукър започна да определя новите зони за издирване. Гледахме го без никакъв ентусиазъм. На края Стивън каза това, което всеки, а според мен и Коукър, си мислеше.
— Слушайте, ние покрихме район в радиус от петнайсет мили. Съвсем ясно е, че не са някъде наблизо. Или информацията ви е погрешна, или те са решили да не спират тук, а са продължили нататък. Според мен ще бъде абсолютно губене на време, ако продължаваме да търсим по този начин.
Коукър остави пергела, с който работеше.
— Тогава какво предлагате?
— Струва ми се, че бихме могли да покрием много по-голяма площ, и то много по-бързо, по въздуха. А и по-успешно. Залагам си главата, че всеки, който чуе шум от самолетен двигател, ще се покаже и ще даде някакъв знак.
Коукър закима.
— Как не се сетихме за това по-рано. Тук някъде трябва да има някакъв хеликоптер, разбира се, но къде да го намерим и кой ще го кара?
— О, аз мога да подкарам една от тези машинки — каза уверено радиотехникът.
В тона му се почувствува нещо неестествено.
— Летели ли сте някога? — попита го Коукър.
— Не — призна радиотехникът, — но мисля, че не е кой знае колко сложно. Само трябва да му хванеш цаката.
— Хм — каза Коукър, гледайки го с недоверие.
Стивън си спомни, че недалеч се намирали две бази на ВВС, а от Йовил започвал маршрутът на въздушните таксита.
Въпреки всичките ни съмнения радиотехникът удържа думата си. Той непоклатимо вярваше, че вроденият му инстинкт към машините няма да го подведе. След като се поупражнява половин час, той вдигна хеликоптера във въздуха и го закара в Чаркот.
Четири дни машината кръжеше из въздуха, като все повече разширяваше кръговете си. Два дни наблюдаваше Коукър, останалите два го заместих аз. Всичко, което открихме, бяха десет малки групички. В нито една от тях не знаеха нищо за хората на Бийдли и в нито една от тях не открих Джозела. Когато намерехме някоя група, кацахме. Обикновено бяха по двама или трима. Най-голямата се състоеше от седем човека. Посрещаха ни радостно развълнувани, но скоро, щом разберяха, че и ние сме представители на подобна група, а не авангард на спасителната операция в общ мащаб, интересът им бързо спадаше. Това, което можехме да им предложим, не се различаваше съществено от това, което вече имаха. Някои от тях, под влияние на изживяното разочарование, безразсъдно ни обиждаха и заплашваха, но повечето просто изпадаха в предишното си униние. Всички до един не проявяваха желание да се присъединят към други групи и по-скоро бяха склонни да се запасят с каквото могат и се устроят колкото е възможно по-удобно, докато чакат пристигането на американците, които бяха длъжни да намерят някакъв изход. Тази идея като че беше широко разпространена и здраво заседнала в съзнанието на хората. И опитите ни да ги убедим, че ако има оцелели американци, то те са прекалено заети със своето собствено спасяване, се приемаха с охота, с която човек посреща кофа студена вода във врата си. Американците, уверяваха ни те, никога няма да допуснат подобно нещо да се случи в собствената им страна. Но въпреки всичко и независимо от тази фикс-идея за всесилния янки оставяхме на всяка група по една карта, където беше отбелязано приблизителното местонахождения на откритите вече групи, в случай че променят мнението си и решат да се съберат, за да си помогнат сами.
Тези полети съвсем не бяха връх на удоволствието, но във всеки случай бяха за предпочитане пред самотното издирване по земята. На края и на четвъртия безплоден ден обаче се взе решение търсенето да се прекрати.
Поне другите взеха такова решение. Аз имах различно мнение по въпроса. Бях лично заинтересован, а те не бяха. Когото и да намереха те, сега или по-нататък, щеше да бъде чужд за тях. Аз търсех групата на Бийдли като средство, а не като крайна цел. Ако ги намерех и разберях, че Джозела не е с тях, тогава щях да продължа търсенето. Не можех обаче да очаквам останалите да продължат да си губят времето с това издирване само заради мен.