— Не — признах аз.
— Ето, виждаш ли. Това обяснява всичко. Не ши ги видял, не ши сляп. Всишки останали ги видяхме — той направи изразителен жест с ръка, — всишки сме слепи като прилепи. Проклети комети, казвам аз!
Налях си трети коняк, като се чудех дали в това, което казва, няма нещо вярно.
— Всичко са слепи? — повторих аз.
— Тошно така. Всишки. Може би целия свят… с изключение на теб — добави той, като помисли малко.
— Откъде знаеш?
— Много е лешно. Слушай!
Стояхме един до друг облегнати на тезгяха в тъмния бар и се ослушвахме. Нищо не се чуваше, — нищо с изключение на шумоленето на някакъв мръсен вестник, който вятърът подмяташе по пустата улица. Наоколо цареше такава тишина, каквато не може да е имало по тези места от хиляда години и повече.
— Сега разбираш ли к’во искам да кажа? То е очевидно.
— Да-а — отговорих бавно, — да, разбирам какво искаш да кажеш.
Реших, че трябва да тръгвам. Не знаех накъде. Но трябваше да разбера нещо повече за това, което ставаше.
— Ти ли си собственикът? — попитах го.
— И к’во, ако съм? — отвърна той отбранително.
— Нищо, само трябва да платя на някого за три двойни коняка.
— А, зарежи тая работа.
— Но виж…
— Зарежи тая работа, казвам ти. И знаеш ли защо? Щото к’ва полза има от пари един мъртвец. А шега аш не шъм повече от един мъртвец. Само още малко да пийна.
Казах му, че за възрастта си изглежда доста якичък.
— К’ва полжа има да живееш сляп като прилеп? — предизвикателно запита той. — Тошно така кажа и жена ми. И беше права — само че тя е по-шмела от мен. Като разбра, че и децата са ослепели, к’во мислиш, че направи? Легна с тях в леглото и пусна газта. Ето това направи тя. А аш нямах куража да остана с тях. Жена ми е куражлия повече от мен. Но шкоро и аз ще штана шмел. Шкоро и аз се качвам горе — като се натряскам достатъчно.
Какво можех да му кажа? Каквото му казах, само го ядоса. На края се добра пипнешком до стълбите и изчезна нагоре с бутилка в ръка. Не се опитах да го спра или да го последвам. Стоях и го гледах как си отива. После гаврътнах остатъка от коняка си и излязох на тихата улица.
Идването на трифидите
Това е разказ за моя личен живот. В него има много неща, които са изчезнали завинаги, но аз не мога да говоря за тях по никакъв друг начин, освен като използвам думи, с които тогава ги наричахме.
Те трябва да останат в разказа. Но за да опиша обстановката по-разбираемо, ще се наложи да се върна доста по-назад от момента, с който започнах:
Когато бях малък, живеехме — баща ми, майка ми и аз — в едно от южните предградия на Лондон. Имахме малка къщичка, която баща ми поддържаше с добросъвестен ежедневен труд в Отдела за държавните приходи, и малка градинка, където през лятото работеше даже по-упорито, отколкото в службата. С една дума, по нищо не се различавахме от десетте или дванайсетте милиона други хора, които тогава живееха в и около Лондон.
Баща ми беше един от тези хора, които можеха само с един поглед да съберат колонка от цифри даже и в тогавашната абсурдна парична система. Следователно за него мисълта, че аз ще стана счетоводител, беше нещо съвсем естествено. Ето защо неспособността ми да получа един и същи резултат при две пресмятания на каквато и да е сума ме превръщаше за него в загадка и разочарование. И все пак това беше факт: просто едно от многото необясними неща на този свят. И всеки следващ учител, който се опитваше да ми втълпи, че математическите решения се получават логично, а не чрез някакво мистично вдъхновение, беше принуден да се откаже с убеждението, че нямам мозък за цифри. Баща ми гледаше училищния ми бележник с отчаяние, за каквото останалите ми бележки едва ли даваха основание. Струва ми се, че мислите му течаха в следния ред: няма мозък за цифри = няма понятие от финанси = няма пари.
— Аз наистина не знам какво ще правим с теб. С какво искаш да се занимаваш? — питаше ме той.
И докато не бях навършил тринайсет-четиринайсет години, аз тъжно клатех глава, съзнавайки некадърността си, и признавах, че не знам.
След което баща ми започваше да клати своята глава.
За него светът строго се делеше на хора, които седяха на бюра и работеха с мозъците си, и хора, които не седяха на бюра и не работеха с тях и затова бяха мръсни. Как съумяваше да поддържа и в мен това гледище, което беше остаряло с около век, не знам, но то така доминираше в ранните ми години, че мина доста време, преди да успея да прозра простата истина: неспособността ми да смятам съвсем не означаваше, че съм обречен да водя живот на уличен метач или кухненски слуга. На мен и през ум не ми минаваше, че предметът, от който най-много се интересувах, би могъл да ми осигури кариера — а баща ми или беше пропуснал да забележи, или да се позаинтересува от факта, че бележките ми по биология бяха винаги добри.