Интересно беше, че през цялото това време не срещнах нито един човек, който търси друг човек. Всички, като изключим Стивън и приятелката му, бяха завинаги откъснати от приятели и роднини, които да ги свързват с миналото, и започваха нов живот с хора, които им бяха съвсем чужди. Доколкото разбирах, единствен аз бях завързал бързо нова връзка — и то толкова краткотрайна, че тогава едва ли осъзнавах колко важно е това за мен…
След като решението да прекратим търсенето беше взето, Коукър каза:
— Хубаво, но сега трябва да обмислим какво ще правим оттук нататък.
— Ами ще събираме запаси за зимата и ще караме както досега. Какво друго бихме могли да правим? — попита Стивън.
— Мислех за това — отговори Коукър. — Може би до едно време ще е добре, но какво ще правим после?
— Е, ако действително съвсем закъсаме за провизии, наоколо има още толкова много — каза радиотехникът.
— А американците ще дойдат преди Коледа — обяви приятелката на Стивън.
— Слушайте — търпеливо отвърна Коукър, — не можете ли за известно време да се държите така, като че ли американците са се изпарили от този свят? Опитайте се да си представите свят, в който няма никакви американци — можете ли?
Момичето го гледаше втрещено.
— Но… трябва да има — каза тя.
Коукър тъжно въздъхна и насочи вниманието си отново към радиотехника.
— Тези запаси няма да ги има вечно. Доколкото мога да проумея, в този съвсем нов свят ни е даден много добър старт. Завещан ни е достатъчно капитал от всичко, с който можем да започнем, но той няма да трае вечно. Да, ние не бихме могли да изядем всички хранителни запаси, които съществуват в момента, даже поколения напред, но те ще се развалят. И много от тях — съвсем скоро. Това се отнася не само за храната. Всичко, макар и по-бавно, но съвсем сигурно ще се разпадне. Ако догодина искаме да ядем пресни неща, ще трябва да ги отгледаме сами. Ще дойде време също, когато всички трактори ще са се износили или ръждясали и няма да има повече гориво, за да ги подкараме — така или иначе ще се наложи да се обърнем към природата и да благословим конете — ако ги има. Това е само отсрочка — просто една изпратена от съдбата отсрочка, — докато преодолеем първоначалното зашеметяване и започнем да се организираме, но не е повече от отсрочка. По-късно ще трябва да орем, а още по-късно да се научим как се правят палешници, а след това ще се наложи да се научим и как се топи желязото, за да направим палешниците. В този момент ние се намираме на път, който ще ни връща назад, назад и още по-назад, докато успеем — ако изобщо успеем — да се научим да произвеждаме всички неща, които износваме. И чак тогава ще можем да спрем и да преодолеем тази инерция, която ни връща назад към дивачеството. Но веднъж направили това, може би ще успеем отново да запълзим нагоре.
Той се огледа, за да разбере дали следваме мисълта му.
— Ние можем да направим това — ако пожелаем. Най-ценната част от нашето добро наследство са знанията. Благодарение на тях ние няма да започнем оттам, откъдето са започнали прадедите ни. Всичко, което ни е необходимо, го пише в книгите, само трябва да си направим труда да го намерим.
Останалите любопитно го наблюдаваха. За пръв път го виждаха изпаднал в едно от ораторските си настроения.
— Обаче — продължи той, — доколкото аз съм могъл да науча, четейки история, това, което е необходимо, за да се развиват и използват знанията, е свободно време. Там, където всеки трябва да работи непрестанно само за да осигури прехраната си и няма свободно време за мислене, там знанието е в застой и хората също. Мисленето трябва да се извършва преди всичко от хора, които пряко нищо не произвеждат — от хора, които на пръв поглед изглежда, че живеят изцяло на гърба на другите, но в действителност представляват едно дългосрочно капиталовложение. Знанието се е развивало в градовете и големите институти — а селото със своя труд ги е поддържало. Съгласни ли сте с това?
Стивън сбърчи вежди.
— Горе-долу. Но не разбирам накъде биете?
— Ето накъде. Броят на хората в общината. Една община с нашата сегашна големина не може да се надява на повече освен да просъществува за кратко и постепенно да загине. Ако останем тук толкова, колкото сме сега — десет души, — краят съвсем неизбежно ще бъде бавна и безполезна смърт. Ако има деца, времето, което ще можем да им посветим, откъсвайки го от работата, ще бъде достатъчно само да им дадем едно съвсем елементарно образование. Още едно поколение и ще се превърнем в диваци или тъпанари. За да си запазим, за да можем въобще да използваме знанията в библиотеките, ние трябва да имаме учителя, лекаря и ръководителя и трябва да сме в състояние да ги храним, докато ни помагат.