— Е? — каза Стивън след кратка пауза.
— Мислех си за това място, което видяхме с Бил в Тиншам. Разказахме ви за него. Жената, която се опитва да го ръководи, има нужда от помощ, при това — голяма нужда. Тя разполага с около петдесет-шейсет човека, от които виждат само десетина. Затова не може да се справи. И тя знае, че не може, но не желаеше да го признае пред нас. Не искаше да се чувствува наш длъжник, като ни помоли да останем. Но ако се върнем и й предложим да останем, сигурен съм, че ще се чувствува много щастлива.
— Милостиви боже! — възкликнах аз. — Мислите ли, че съзнателно ни е изпратила в невярна посока?
— Не зная. Може би съм несправедлив към нея, но ми се струва странно, че не видяхме и не чухме нищичко за Бийдли и компания. Не е ли така? Но независимо дали го е направила съзнателно или не, резултатът е същият, защото съм решил да се върна там. Ако искате да чуете причините — ето ги. Те са две. Първо, ако някой не хване здраво в ръце тази община, тя ще загине — което ще бъде загуба и срам за всички хора там. Втората е, че местоположението на онова имение е много по-добро от това. Разполага със стопанство, на което му трябва много малко, за да бъде в пълен ред. Практически това е една напълно самозадоволяваща се единица, която при нужда може и да се разшири. Докато тук, за да постигнем подобно ниво, ще е необходим много повече труд.
Това, което е най-важно обаче — че общината е достатъчно многобройна. Дотолкова, че да можем да си позволим да отделим време за учене — да обучим сегашните слепи и техните виждащи деца, които ще се родят по-късно. Вярвам, че това е възможно, и ще направя всичко, което е по силите ми, за да успея — и ако високомерната мис Дюран не може да го приеме, да ходи да се хвърли в реката.
— Сега въпросът е този. Мисля, че бих могъл да се оправя и сам, но знам, че ако отидем всички заедно, ще успеем да реорганизираме имението и да започнем работа само след няколко седмици. И тогава ще заживеем в една община, която ще се разраства и ще има дяволски добри шансове да издържи на всичко. Другата възможност е да си останете една малка групичка, която с времето ще изпада във все по-голяма самота и отчаяние. Така че какво ще кажете за моето предложение?
Въпроси и разисквания имаше, но колебание — не. Тези от нас, които бяха участвували в издирването, бяха се докоснали до ужаса на самотата, която ни очакваше. От друга страна, никой не беше свързан със сегашното ни жилище. То беше избрано само заради защитните му възможности, но едва ли би могло да ни предложи нещо друго. И почти всички вече се чувствуваха подтиснати от тази изолация. Затова мисълта за по-голяма и по-разнообразна компания сама по себе си беше привлекателна. Само след един час вече ни занимаваха въпросите, свързани с транспорта и подробностите по преместването, така че предложението на Коукър, малко или повече, беше възприето. Единствено приятелката на Стивън изказа известни съмнения:
— Това място Тиншам не е ли много отдалечено? — разтревожено попита тя.
— Не се безпокойте — успокои я Коукър. — Отбелязано е на всички хубави американски карти.
Същата нощ разбрах, че няма да отида с останалите в Тиншам. По-късно може би, но все още не…
Първият ми порив беше да тръгна с тях, пък било то само поради една причина — да изтръгна от мис Дюран истинското местонахождение на Бийдли и групата му. Но после, отново смутен, трябваше да призная пред себе си, че не знаех дали Джозела е с тях. Даже напротив — според цялата информация, която бях успял да събера, тя не беше с тях. Вече бях почти сигурен, че не беше минавала през Тиншам. Но ако не беше тръгнала да ги търси, тогава къде можеше да е отишла? Едва ли в сградата на Университета е имало друг адрес, който не бях успял да забележа…
И тогава в съзнанието ми като светкавица проблясна една мисъл. Спомних си за разговора, който водехме в онзи разкошен апартамент. И сега я виждах как седеше облечена в синята вечерна рокля и диамантите проблясваха на светлината на свещите… „Какво ще кажеш за Съсекс Даунс? Знам една чудесна стара ферма малко на север…“ Сега вече знаех какво трябва да правя…
На другата сутрин казах на Коукър. Той ми съчувствуваше, но беше ясно, че се старае да не подклажда прекалено много надеждите ми.
— О’кей. Направи както смяташ, че е най-добре — съгласи се той. — Надявам се… е, както и да е, знаеш къде ще бъдем, така че можете да дойдете и двамата и да помогнете да стъпим на врата на тази жена, за да започне да разсъждава разумно.
Същата сутрин времето се развали. Когато отново седнах в познатия камион, дъждът се лееше като из ведро. И въпреки всичко се чувствувах въодушевен и изпълнен с надежди; и даже да валеше десет пъти по-силно, това пак не можеше да развали настроението ми или да промени плановете ми. Коукър излезе да ме изпрати. Знаех защо толкова държеше на това, въпреки че не ми го беше казвал. Все още го тормозеше споменът за първите му прибързани действия и последствията от тях. Застана до кабината. Косата му беше залепнала, във врата му се стичаше вода. Протегна ръката си.