— И внимавай, Бил. Както знаеш, вече няма линейки, а тя ще предпочете да пристигнеш цял. Желая ти успех. И ме извини за всичко пред дамата, когато я намериш.
Той каза „когато“, но тонът му означаваше „ако“. Пожелах им всичко хубаво в Тиншам. После отпуснах амбриажа и се понесох по калния път.
С надежда на път
Дребни несполуки ми отровиха сутринта. Отначало влезе вода в карбуратора. После се заблудих и изминах десетина мили на север, мислейки, че се движа в западна посока. А още преди да успея напълно да коригирам курса, се появи повреда в запалителната система и трябваше да спра на някакъв пуст баир, отдалечен на много мили от всичко. Дали причината беше в тези закъснения, или реакцията и без това си беше съвсем естествена, не знам, но във всеки случай ведрото настроение, с което бях тръгнал, силно се помрачи. Докато успея да отстраня повредата, стана един часът и времето се проясни.
Слънцето изгря. Всичко изглеждаше бодро и освежено, но даже и това, даже и фактът, че следващите двайсет мили нищо не ми се случи, не бяха в състояние да подобрят мрачното настроение, което все по-силно ме обземаше. Сега, когато в истинския смисъл на думата бях съвсем сам, не можех да противодействувам на чувството за самота. И изпитвах същото, което бях изпитвал в деня, когато се разделихме, за да търсим групата на Майкъл Бийдли, само че два пъти по-силно… До този момент винаги бях възприемал самотата като нещо неприятно, като липса на компания и, разбира се, като нещо временно… В този ден разбрах, че тя означава нещо много повече. Това е чувство, което може да подтиска и смазва, да изкривява реалността и да си прави лоши шеги с разума. Нещо, което враждебно се спотайва наоколо, опъва до скъсване нервите от страхове и нито за миг не те оставя да забравиш, че няма кой да ти помогне, няма кой да се загрижи за теб. Човек се чувствува като нищожен атом, запилян нейде в огромното пространство, а самотата чака своя случай, за да го насели със страхове, и то страхове ужасни — в същност точно това тя се опитваше да направи и с мен; и точно това човек никога не трябва да допуска…
Да лишиш едно стадно същество от себеподобните му означава да го осакатиш, да се опълчиш срещу природата му. Затворникът и отшелникът знаят, че някъде отвъд стените на техните затвори стадото съществува и те са част от него. Но когато стадото вече го няма, за стадното същество вече няма живот. Сега то не е част от цялото, то е някаква странна единица без собствено място в този свят. И ако в такъв момент човек не се вкопчи здраво в разума си, тогава действително е загубен; и то загубен така цялостно, така ужасяващо, че състоянието му може да се сравни само с нервната конвулсия на крайниците във вече мъртвия организъм.
Сега ми бяха нужни много повече усилия от преди. И единствено надеждата, че на края на пътуването си ще намеря другар, ме възпираше да не обърна обратно и потърся облекчение в присъствието на Коукър и останалите.
Гледките, които виждах по пътя си, нямаха нищо общо с това. И макар че някои от тях бяха ужасяващи, вече бях претръпнал към подобни неща. Ужасът от тях беше изчезнал, по същия начин както изчезва в историята ужасът, витаещ над големите бойни полета. Нито пък вече възприемах тези неща като част от огромна покъртителна трагедия. Една борба беше обзела съществото ми в момента, един личен конфликт с вродените инстинкти на моя вид. Това бе продължителна защитна реакция, чийто край беше предварително обречен на провал. Дълбоко в сърцето си бях убеден, че няма да издържа дълго сам.
За да отвлека мислите си от това, карах по-бързо, отколкото трябваше. В някакво малко градче, чието име забравих, завих зад един ъгъл и налетях право върху някакъв фургон, който беше запречил цялата улица. За щастие здравият ми камион се отърва само с няколко драскотини, но двете возила успяха да се заклещят така дяволски сполучливо, че да ги разделя — сам и на това тясно място — се оказа една мъчителна операция. Разрешаването на този проблем ми струваше цял час, но пък насочи мислите ми към много по-практични неща.