След това се движех далеч по-предпазливо с изключение само на няколко минути след като бях навлязъл в Ню Форист. Причината беше, че през дърветата успях да зърна хеликоптер, който кръжеше на не много голяма височина. Изчислих, че трябваше да пресече пътя ми някъде доста пред мен. За нещастие дърветата растяха съвсем близо до шосето и сигурно го правеха абсолютно невидимо от въздуха. Натиснах силно газта, но когато стигнах до по-откритото пространство, хеликоптерът се беше превърнал в точка, която бързо се отдалечаваше на север. Но въпреки всичко като че самото му съществуване приповдигна духа ми.
Няколко мили по-нататък пресякох малко селце, стройно подредено около една триъгълна поляна. На пръв поглед тази смесица от сламените покриви и червените керемиди на къщурките, тези потънали в цветя градинки ми се сториха очарователни като на картинка. Но това не ме накара да се заглеждам по-отблизо в дворовете, покрай които минавах; чуждите форми на трифидите нелепо се извисяваха над цветята в твърде много от тях. Почти бях излязъл от селото, когато от една от последните къщи изскочи дребна фигурка и се затича срещу мен, размахвайки и двете си ръце. Спрях, огледах се за трифиди — това вече ми беше станало рефлекс, — взех пушката и слязох от камиона.
Детето беше облечено в синя памучна рокличка, бели чорапки и сандалки. Изглеждаше ми около девет-десет годишно. Красиво малко момиченце — това личеше даже и сега, въпреки че тъмнокафявите й къдрици бяха несресани, а лицето й размазано от сълзи. Тя ме задърпа за ръкава.
— Моля ви, моля ви, елате да видите какво стана с Томи — настойчиво каза детето.
Стоях и я гледах изумено. Ужасната самота, която бях изпитвал през целия ден, изчезна. Като че ли съзнанието ми изхвръкна от ковчега, който сам му бях оковал. Исках да я грабна и да я притисна до себе си. Чувствувах, че сълзи напират в очите ми. Протегнах й ръката си и тя я пое. Заедно влязохме в градината, откъдето беше дошла.
— Томи е там — каза тя и посочи с пръст. Малко момченце, около четиригодишно, лежеше на миниатюрната моравка сред цветните лехи. Само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера защо е там.
— Онова нещо го удари — каза момиченцето. — Удари го и той падна. Искаше да удари и мен, когато се опитвах да му помогна. Ужасно нещо!
Огледах се и забелязах върха на един трифид, който се издигаше над градинската ограда.
— Запуши си ушите, защото ще гръмна — казах й аз.
Тя ги запуши и аз отнесох върха на трифида.
— Ужасно нещо — повтори детето. — Мъртво ли е вече?
Тъкмо се канех да потвърдя, когато трифидът затрака с пръчици по стеблото си, точно както беше направил онзи в Стиипъл Хъни. Натиснах и втория спусък, както тогава, за да го накарам да млъкне.
— Да — казах аз. — Сега вече е мъртво.
Отидохме при момченцето. Огнената следа от жилото ярко се открояваше върху бледата му бузка. Нещастието трябва да беше станало преди няколко часа. Тя коленичи до него.
— Безсмислено е — казах й нежно.
Детето ме погледна с нови сълзи, бликнали в очите.
— Томи също ли е мъртъв?
Клекнах до нея и поклатих глава.
— Страхувам се, че е така.
След малко тя каза:
— Горкият Томи! Ще го погребем ли — както погребахме кученцата?
— Да.
Единственият гроб, който изкопах в това повсеместно нещастие — и той беше много малък. Момиченцето набра букетче цветя и го постави отгоре. После се качихме на камиона и потеглихме.
Казваше се Сюзън. Много отдавна, както й се струваше, нещо се случило с майка й и баща й и те вече не можели да виждат. Баща й излязъл, за да се опита да потърси помощ, и повече не се върнал. По-късно излязла майка й, като изрично забранила на децата да напускат къщата. Когато се върнала, тя плачела. На следващия ден отново излязла: този път не се върнала. Децата изяли всичко, което могли да намерят, след което започнали да огладняват. На края Сюзън била толкова гладна, че нарушила забраната и отишла да потърси помощ от мисис Уолтън в магазина. Самият магазин бил отворен, но мисис Уолтън я нямало. Никой не дошъл, когато Сюзън извикала, затова тя решила да си вземе малко сладкиши, бисквити и бонбони и по-късно да каже на мисис Уолтън. Докато се връщала, видяла няколко от онези неща. Едно от тях се помъчило да я удари, но не могло да прецени ръста й и жилото минало над главата й. Това много я уплашило и остатъка от пътя до в къщи тя тичала. След това вече много внимавала с тези неща и през време на следващите си експедиции научила и Томи да бъде внимателен. Но Томи бил толкова мъничък, че просто не е могъл да види онова, което се е криело в съседната градина, когато излязъл да си играе тази сутрин. Сюзън се опитвала няколко пъти да стигне до него, но колкото и предпазлива да била, забелязвала как върхът на трифида започвал да потрепва и леко да се поклаща…