Около час по-късно реших, че е време да спрем за през нощта. Оставих детето в камиона, докато обиколя няколко къщи и избера подходяща за целта, а после седнахме да вечеряме заедно. Не разбирах много от малки момиченца, но това, изглежда, беше способно да унищожи неимоверни количества храна, признавайки си междувременно, че диетата, състояща се предимно от сладки, бисквити и бонбони, се оказала далеч не толкова задоволителна, колкото тя предполагала. След като с общи усилия я поизмихме и аз под нейно ръководство започнах умело да си служа с четката й за коса, резултатите започнаха да ме задоволяват. А тя от своя страна като че успя за известно време да забрави всичко, което се беше случило, в радостта си, че има с кого да говори.
Разбирах я. Аз самият изпитвах абсолютно същото. Скоро обаче, след като я бях сложил да си легне и слязох долу, чух хлипане. Върнах се отново при нея.
— Недей, Сюзън, недей. Знаеш ли, Томи в същност не е усетил никаква болка. Толкова бързо става всичко. — Седнах на леглото до нея и хванах ръката й.
— Не е само заради Томи — каза Сюзън. — А след Томи, когато нямаше никой, съвсем никой. Толкова се страхувах…
— Знам — казах й. — Наистина знам. Мене също ме беше страх.
Тя ме погледна.
— Но сега не ви е страх, нали?
— Не. И ти също не се страхуваш. Така че, виждаш ли, просто трябва да сме заедно и взаимно да си даваме смелост.
— Да — съгласи се сериозно тя. — Мисля, че така ще бъде добре…
После поговорихме още малко, докато накрая детето заспа.
— Къде отиваме? — попита на другата сутрин Сюзън, когато тръгвахме.
Казах й, че търсим една жена.
— А тя къде е?
В това не бях сигурен.
— Кога ще я намерим?
И тук информацията ми беше много незадоволителна.
— А хубава ли е?
— Да — казах аз, доволен, че най-после мога да дам по-определен отговор.
Това, по необясними причини, като че зарадва Сюзън.
— Добре — одобри тя и сменихме темата. Опитах се, заради нея, да заобикалям по-големите градове, но и извън тях беше невъзможно да се избягнат много неприятни гледки. След известно време престанах да се преструвам, че те не съществуват. Сюзън обаче ги наблюдаваше със същия безпристрастен интерес, с който разглеждаше и обикновения пейзаж. Те не я плашеха, въпреки че я озадачаваха и възбуждаха въпроси. И след като размислих, че светът, в който ще порасне, едва ли ще има нужда от прекалената изисканост и евфемизмите, с които аз бях възпитан, се стараех да коментирам всички тези ужаси и странности съвсем обективно. Това се оказа полезно и за мен.
Около пладне облаците се сгъстиха и отново заваля. Когато в пет часа спряхме точно пред Пулборо, дъждът все още се лееше.
— Накъде ще вървим сега? — попита Сюзън.
— Точно това — признах аз — е най-големият ни проблем. Някъде натам е — неопределено махнах с ръка в посока на веригата от хълмове, която прозираше в мъглата.
Напрягах се да си спомня какво още беше казала Джозела за мястото, но освен че къщата се намирала на северните склонове и впечатлението, с което бях останал, че била с изглед към ниска блатиста равнина, отделяща възвишенията от Пулборо, нищо друго не можех да се сетя. Сега, когато бях дошъл чак дотук, тези указания като че не бяха съвсем достатъчни: хълмовете се простираха на изток и на запад, докъдето погледът ми стигаше.
— Може би първото, което трябва да направим, е да се опитаме да открием дали отнякъде не се издига пушек — предложих аз.
— В този дъжд е ужасно трудно да се види каквото и да било — забеляза Сюзън практично и съвсем правилно.
След половин час дъждът послушно спря за малко. Слязохме от камиона и седнахме един до друг на една ограда. Известно време внимателно разглеждахме по-ниските склонове на възвишенията, но нито острите очи на Сюзън, нито моят бинокъл успяха да открият дим или следи от някаква дейност. После отново заваля.
— Гладна съм — каза Сюзън.
В този момент храната беше последното нещо, което ме интересуваше. Сега, след като бях толкова близо, нетърпението ми да разбера дали моето предположение е вярно, засенчваше всичко останало. Докато Сюзън все още се хранеше, изкачих се с камиона малко по-нагоре по хълма зад нас, за да разширя кръгозора си. В промеждутъците между пристъпите на пороя, при отслабваща светлина ние внимателно, но безрезултатно изучавахме другия край на долината. Цялата равнина беше безжизнена. Нищо не се помръдваше, с изключение на няколко овце и говеда и някой случаен трифид, който, поклащайки се, пресичаше нивата под нас.