По едно време ми хрумна идея и реших да сляза долу до селото. Не ми се искаше да вземам Сюзън, защото знаех, че мястото ще е много неприятно, но не можех да я оставя сама. Когато стигнахме, установих, че гледките я разстройваха много по-малко, отколкото мен. Децата имат различно понятие за ужасното, докато не ги научим от кои неща е най-уместно да се шокират. Подтиснатият бях само аз. Нещата, които я заинтригуваха, бяха много повече от тези, които я отблъскваха. А ако беше изпитала някаква печал, то тя изцяло се компенсира с радостта от един огненочервен копринен шлифер, с който се екипира, въпреки че й беше с няколко номера по-голям. Моите издирвания също бяха възнаградени. Върнах се в камиона натоварен с един фар, притежаващ качествата на малък прожектор. Бях го взел от един „Ролс-Ройс“, явно собственост на някоя знаменитост.
Инсталирах някак си това чудо на нещо като ос близо до страничния прозорец на кабината и го подготвих за включване. Когато всичко беше готово, не ми оставаше нищо друго освен да чакам да се стъмни и да се надявам, че дъждът ще понамалее.
Когато вече беше съвсем тъмно, дъждовните капки се бяха превърнали в случайни пръски. Включих фара и великолепен лъч прониза нощта. Бавно обръщах прожектора ту на една, ту на друга страна, като държах лъча на равнището на отсрещните хълмове и развълнувано се опитвах едновременно да наблюдавам цялата верига, за да зърна ответната светлина. Обходих височините десетина или повече пъти, като на края на всеки кръг изключвах прожектора за няколко секунди и напрегнато търсехме и най-малкия проблясък в тъмнината. Но всеки път нощта си оставаше катраненочерна. А после отново заваля — този път още по-силно. Насочих лъча право напред и зачаках, заслушан в барабаненето на капките върху покрива на кабината. Сюзън спеше, облегната на ръката ми. Измина цял час, преди барабаненето да премине в тих ромон и на края да спре. Когато отново зашарих отсреща с прожектора, Сюзън се събуди. Тъкмо бях завършил шестия кръг, когато тя извика:
— Гледай, Бил! Ето я! Ето я светлината!
Ръката й сочеше няколко градуса вляво от нас. Изгасих фара и проследих линията на пръста й. Трудно ми беше да се убедя. Ако не беше зрителна измама, беше нещо бледо, като далечното мъждукане на светулка. На всичкото отгоре още докато се взирахме, завесата на дъжда отново се спусна и когато най-после бинокълът беше в ръцете ми, вече нищо не се виждаше.
Не смеех да се помръдна. Страхувах се да не би светлината, ако изобщо това беше светлина, да не се вижда от по-ниско място. Още веднъж насочих лъча напред и зачаках търпеливо — доколкото това изобщо беше възможно. Измина почти още цял час, преди дъждът отново да спре. Още в същия миг изгасих прожектора.
— Светлина е! — извика Сюзън възбудено. — Гледай! Гледай!
Наистина беше светлина. И достатъчно ярка, за да премахне всичките ми съмнения, въпреки че и бинокълът не ми разкри никакви подробности.
Включих фара отново и предадох по морзовата азбука буквата „В“ — това беше единствената буква, която знаех, освен „SOS“, така че и тя трябваше да свърши работа. Другата светлинка премигна и после започна серия от къси и дълги светвания, които за съжаление нищо не ми говореха. Предадох две „В“-та за всеки случай, нанесох приблизителното местонахождение на светлината на нашата карта и запалих фаровете на камиона.
— Това ли е дамата? — попита Сюзън.
— Трябва да е тя — казах аз. — Трябва да е тя!
Пътуването беше мъчително. За да се пресече ниската блатиста равнина, трябваше да се хване пътят, който минаваше малко на запад от нас, и после отново да се тръгне на изток в подножието на хълмовете. Още не бяхме изминали и една миля, когато нещо окончателно скри светлинката от погледите ни и за да ни затрудни още повече в ориентирането из тъмните черни пътища, дъждът най-добросъвестно отново заваля. И тъй като сега нямаше кой да се грижи за дренажните шлюзи, някои ниви вече бяха наводнени, а на места водата заливаше и пътя. Поради всичко това се налагаше да шофирам с досадна предпазливост в момент, когато единственото ми желание беше да натисна газта до тенекия.
Щом достигнахме отсрещния край на долината, се отървахме от наводнените пътища, но и тук не напредвахме много по-бързо поради безбройните примитивни отклонения и най-невероятни завои. Трябваше да концентрирам цялото си внимание върху кормилото, докато детето се взираше в хълмовете, покрай които минавахме, търсейки отново да зърне изчезналата светлинка. Стигнахме мястото, където линията на моята карта пресичаше пътя, на който поне ми се струваше, че се намираме, а от нашата цел нямаше и следа. Опитах следващия завой нагоре по хълма, а след това ми беше необходим половин час, за да се върна отново на пътя от варницата, пред която се бях озовал.