После продължихме по долния път. И тук Сюзън забеляза, че нещо проблясва в клоните на дърветата от дясната ни страна. Следващият завой се оказа по-щастлив. Той ни извъртя по хълбока на хълма така, че пред погледа ни блесна малък ярко осветен прозорец на половин миля или повече по-нагоре от нас.
Но даже и тогава, даже с помощта на картата не беше лесно да намеря отсечката, която водеше към него. Криволичехме насам-натам, все още изкачвайки се на ниска предавка, но всеки път, когато зървахме прозореца, той беше малко по-близо. Пътят не беше правен за такива тежки камиони. На по-тесните места трябваше да се провираме между храсталаци и къпинаци, които драскаха отстрани на колата, като че ли се опитваха да ни спрат.
Но най-после някой размаха фенер на пътя пред нас. После се премести, за да ни покаже вратата. После остави фенера на земята. Приближих се на около един-два ярда от него и спрях. Още докато отварях вратата, внезапно ме заслепи светлина от джобно фенерче. Успях само да зърна някаква фигура в мушама, която лъщеше от дъжда.
Леко потрепване наруши наложения спокоен тон на гласа, който каза:
— Здравей, Бил. Много се забави.
Скочих от кабината.
— О, Бил. Не мога… о, скъпи, толкова се надявах… О, Бил — говореше Джозела.
Съвсем бях забравил за Сюзън, когато отгоре долетя глас:
— Глупчовци, ами вие целите се намокрихте. Защо не се целувате вътре?
Шърнинг
Чувството, с което пристигнах в „Шърнинг Фарм“ — същото това чувство, което ми подсказваше, че е дошъл краят на всичките ми беди — е интересно само дотолкова, доколкото илюстрира колко измамни могат да бъдат чувствата. Намерих и прегърнах Джозела, но това, което си мислех, че естествено трябва да последва, а именно да я взема със себе си и да я заведа при другите в Тиншам, не стана по няколко причини.
От мига, в който ми беше хрумнала идеята за нейното вероятно местонахождение, трябва да призная, че бях си я представял малко като героиня от филмите, която смело се бори срещу природните стихии и т.н., и т.н. В известна степен сигурно се е борила, но положението се оказа съвсем различно от очакваното. Простичкият ми план, според който само трябваше да кажа: „Скачай в колата. Отиваме при Коукър и тайфата му“, рухна още от самото начало. И изобщо човек трябва да знае, че нещата не винаги се оказват толкова прости и от друга страна, удивително е колко често по-хубавото е така замаскирано, че го смятаме за по-лошо.
Не че не предпочетох Шърнинг пред Тиншам — само че присъединяването ни към една по-голяма група очевидно беше по-разумният ход. И все пак в Шърнинг беше очарователно. Думата „ферма“ се употребяваше вече само по навик. Мястото е престанало да бъде ферма преди около двайсет и пет години и макар че все още приличаше на ферма, в същност това си беше една истинска вила. Съсекс и околностите му бяха изпъстрени с такива къщи и вили, в които изморени лондончани търсеха покой. Отвътре къщата беше модернизирана и реконструирана до такава степен, че едва ли бившите й обитатели биха разпознали някоя стая. Отвън беше спретната и чиста. Дворовете и сайвантите имаха по-скоро крайградски, отколкото селски вид. Там от години не беше стъпвал животински крак с изключение на няколко ездитни коне и понита. В стопанския двор нямаше никакви утилитарни гледки; не се разнасяха груби миризми; беше постлан с неравна пръст, обрасла с трева, и приличаше на игрище за кегли. Нивите, към които изпод потъмнелите червени керемиди гледаха прозорците, отдавна се обработваха от собствениците на други ферми, богати на повече плодородна земя. Но сайвантите и хамбарите бяха в добро състояние.
Сегашните собственици на къщата, приятелите на Джозела, подтиквани от амбицията някой ден да се занимават със селско стопанство, дълго време бяха устоявали на съблазнителни предложения, надявайки се че някога, по някакъв начин — какъв, точно и на тях не им беше ясно — ще съберат достатъчно пари и ще започнат да откупуват земята, която по право им принадлежеше.
С кладенеца и собствения си генератор фермата имаше много преимущества, но след като се поогледах наоколо, разбрах какво е имал пред вид Коукър, когато говореше за необходимостта от колективни усилия. Нямах никаква представа от селско стопанство, но чувствувах, че ако имахме намерение да останем тук, трябваше да хвърлим много труд, за да се изхраним шестимата.
Когато Джозела пристигнала, другите трима вече били там. Това бяха Денис и Мери Брент и Джойс Тейлър. Денис беше собственикът на къщата. Джойс им гостувала с доста неопределена цел — отначало да прави компания на Мери, а по-късно, когато се родяло детето, което Мери очаквала, да се занимава с домакинството.