Вечерта на зелените сияния — може би на кометата, бихте казали вие, ако все още вярвате в тази комета — в къщата имало още двама души — Джоан и Тед Дентън, които прекарвали там едноседмичната си ваканция. И петимата излезли в градината да наблюдават небесните фойерверки. На сутринта и петимата се събудили в един свят, в който царяла непрогледна тъмнина. Отначало се опитали да телефонират, но когато открили, че това е невъзможно, с надежда зачакали пристигането на прислужничката. Когато и тя не дошла, Тед заявил, че ще направи опит да разбере какво се е случило.Денис щял да го придружи, но тъй като жена му била почти в истерия, наложило се да остане. И Тед тръгнал сам. Той не се върнал. По-късно същия ден, без да каже дума на никого, Джоан се измъкнала. Вероятно искала да се опита да намери съпруга си. Тя също изчезнала безследно.
Денис се ориентирал за времето, като докосвал стрелките на часовника. Късно следобед това бездейно седене и чакане станало непоносимо. Той искал да се опита да слезе до селото. И двете жени се противопоставили. Склонил да остане заради състоянието на Мери. Джойс решила тя да опита. Отворила вратата и започнала да опипва пътя си с протегната напред пръчка. Едва била прекрачила прага, когато нещо изсвистяло и се стоварило върху лявата й ръка, изгаряйки я като с нажежено желязо. Тя с писък отскочила назад и рухнала в антрето, където я намерил Денис. За щастие била в съзнание и стенейки, съобщила за болката в ръката си. Денис напипал подутата резка и се досетил за произхода й. И въпреки слепотата той и Мери някак си успели да направят промивка с топла вода. Докато тя подгрявала чайника, той наложил турникет и направил всичко възможно да изстиска отровата. След това се наложило да я пренесат горе, където няколко дни останала на легло, докато се разнесе въздействието на отровата.
Междувременно Денис проверил първо главния, а след това и задния вход на къщата. Леко открехвал вратата и предпазливо провирал през цепката метлата на височина един човешки бой. И всеки път изсвистявало жило и дръжката леко потрепвала в ръката му. На един от прозорците се случило същото. Край останалите като че било чисто. Щял да се опита да се измъкне през един от тях, ако не били отчаяните протести на Мери. Тя била сигурна, че щом имало трифиди близо до къщата, то наоколо с положителност имало и други, и не му разрешила да рискува.
За щастие имали достатъчно храна, с която можели да изкарат известно време, въпреки че им било трудно да я приготвят; а Джойс, въпреки високата температура, като че ли се справяла с трифидната отрова, така че излизането не било чак толкова спешно. На следващия ден Денис посветил всичките си усилия на изработването на нещо като шлем. Мрежата, с която разполагал, била доста едра и затова се наложило да го направи на няколко пласта, завързани един върху друг. Това му отнело доста време, но екипиран с него и чифт здрави ръкавици, късно същия ден той вече можел да тръгне за селото. Още не бил се отделил и на три крачки от къщата, когато един трифид го ударил. Той обаче успял да го напипа и извил стеблото му. След една-две минути второ жило изплющяло върху шлема. Не могъл да намери този трифид, за да се счепка и с него, въпреки че той му нанесъл още пег-шест удара, преди да се откаже. После успял да стигне до барачката за инструменти, откъдето се озовал на пътя, но вече натоварен с три кълбета канап, който размотавал, докато вървял, за да може по него да се върне обратно.
По пътя още няколко жила изплющели върху шлема му. Било му необходимо неимоверно много време, за да измине разстоянието от около миля до селото и още преди да го достигне, канапът му се свършил. И през цялото време, докато вървял и се препъвал, го обгръщала такава дълбока тишина, че той се уплашил. От време на време спирал и извиквал, но никой не му отговарял. Неведнъж решавал, че се е изгубил, но когато усетил под краката си по-гладка пътна настилка, вече знаел къде се намира. Окончателно се убедил в това и когато се натъкнал на един пътен знак. Пипнешком продължил нататък.
След, както му се сторило, безкраен период от време усетил, че стъпките му звучат по-различно; чувало се слабо ехо. Отбил се встрани и открил тротоар, а после и стена. Малко по-нататък напипал и пощенска кутия, закрепена на стената, и разбрал, че най-после се намира в селото. Извикал още веднъж. Някакъв глас — женски глас — му отвърнал, но понеже идвал отдалеч, не разбрал думите. Той извикал отново и тръгнал по посока на гласа. Внезапен писък прекъснал отговора. След това отново настъпила тишина. И чак тогава Денис започнал да осъзнава, че положението в селото не било по-добро от това в собствения му дом. Седнал върху обраслия с трева тротоар и се замисли какво да предприеме по-нататък.