По захладнелия въздух познал, че нощта е настъпила. Излизало, че е бил навън цели четири часа и сега не му оставало нищо друго освен да се върне обратно. Но независимо от всичко не виждал защо трябва да се връща с празни ръце… Тръгнал почуквайки с тояжката си по стената, докато най-накрая тя иззвънтяла върху една от ламаринените реклами, които украсявали селския магазин. Докато изминавал последните петдесет-шестдесет ярда, три жила изплющели върху шлема му. Четвъртото го ударило, когато отварял вратата, и той се препънал в тяло, лежащо върху тротоара. Човешко тяло, съвсем изстинало.
Останал с впечатлението, че и други са били в магазина преди него. Независимо от това обаче намерил едно прилично парче бекон. Пуснал го в един чувал заедно с пакетчета масло или маргарин, бисквити и захар и добавил един набор от консервени кутии, които взел от рафта, който, доколкото си спомнял, бил за хранителни продукти. Във всеки случай консервите от сардела не можел да сбърка. След това потърсил и успял да намери още около дузина кълбета канап, метнал чувала на рамо и се отправил към къщи.
Веднъж сбъркал пътя и му коствало много усилия да превъзмогне обземащата го паника, да се върне и да се преориентира. На края обаче се убедил, че отново е на познатата алея. Опипвайки с ръце земята, успял да намери канапа, който водел към къщи, и го завързал за този, който водел към селото. Оттам обратният път бил сравнително лесен.
През следващата седмица той още два пъти ходил до селския магазин и всеки път трифидите около къщата и в околността като че ли били повече. И така, на тези трима души, изолирани във фермата, не им оставало нищо друго освен да чакат и да се надяват. А после станало чудото. Джозела пристигнала.
Веднага ми стана ясно, че идеята за незабавно преместване в Тиншам трябва да се изостави. От една страна, Джойс Тейлър все още беше много слаба — като я видях, останах силно изненадан, че изобщо е жива. Бързата намеса на Денис беше спасила живота й, но невъзможността да й осигурят необходимите лекарства или даже подходяща храна през следващата седмица беше забавила оздравителния процес. Поне още една-две седмици не биваше да се опитваме да я местим. От друга страна, датата, на която Мери трябваше да роди, наближаваше, така че тя също не беше редно да пътува. Единственото, което ни оставаше, беше да изчакаме в Шърнинг, докато тези две кризисни състояние преминат.
И отново тършуването и плячкосването станаха мое основно задължение. Този път обаче списъкът беше много по-голям. В него влизаха не само хранителни продукти, а и бензин за генератора, кокошки носачки, две крави, които скоро се бяха отелили (и все още бяха живи, въпреки че ребрата им стърчаха), медицински принадлежности за Мери и удивително количество дреболии.
Това беше най-плътно обкръжената от трифиди местност от всички, които бях видял досега. Почти всяка сутрин откривах по един-два новопристигнали да се спотайват около къщата и първата ми работа за деня беше да прострелвам върховете им, докато най-после направих мрежеста ограда, която ги държеше извън градината. Даже и тогава идваха съвсем близо и демонстративно се мотаеха наоколо, докато не се справехме с тях.
Отворих няколко сандъка с противотрифидно снаряжение и научих малката Сюзън да борави със специалните пушки. Съвсем скоро тя се превърна в абсолютен експерт по обезвреждането на нещата, както продължаваше да ги нарича. След което сметна за свой дълг ежедневно да им отмъщава.
От Джозела научих какво й се беше случило след фалшивата тревога в сградата на Университета.
Извозили я с групата й точно както и мен, но подходът й към двете жени, към които била завързана, бил съвсем безцеремонен. Поставила им въпроса кратко и ултимативно: или ще й осигурят пълна свобода и тя ще им помага, доколкото може, или, в случай че продължават да я насилват, най-вероятно нямало да е далеч мигът, в който щяло да се окаже, че пият синилна киселина и ядат цианкалий по нейна препоръка. Можели да избират. Хората излезли разумни.
За това, което беше последвало, разказите ни много малко се различаваха. Когато групата й на края се разпаднала, Джозела разсъждавала точно както и аз. Взела кола и отишла в „Хемпстед“ да ме търси. Не срещнала нито един жив от моята група, нито пък някой от групата, водена от червенокосия бързострелко. Останала там почти до залез слънце, след което решила да отиде в Университета. Но понеже не знаела какво може да й се случи, спряла колата две пресечки по-напред и приближила пеша. Била все още доста далеч от вратата, когато се разнесъл изстрел. Зачудила се какво може да означава той и затова се скрила в градинката, която ни беше приютила и преди. Оттам забелязала Коукър, който също предпазливо се приближавал. Без да знае, че аз съм стрелял по трифида на площада и че същият този изстрел е причина за предпазливостта на Коукър, тя заподозряла, че има някакъв капан. Твърдо решила, че втори път няма да се остави да я хванат, Джозела се върнала в колата. Нямала никаква представа къде може да са отишли останалите, ако изобщо били отишли някъде. Единственото място, където можела да потърси спасение и което все пак било известно на някого, било това, което почти между другото ми беше споменала. Решила да се отправи натам, надявайки се, че аз, ако все още съм жив, ще си спомня за него и ще се опитам да го намеря.