— Свих се отзад в колата и заспах веднага щом излязох от Лондон — каза тя. — Когато пристигнах тук на другата сутрин, беше още много рано. Шумът от колата накара Денис да се покаже на един от горните прозорци, откъдето ме предупреди да внимавам за трифиди. И тогава видях, че шест-седем са застанали съвсем близо около къщата, досущ като че ли чакаха някой да излезе. Ние с Денис започнахме да си викаме отдалеч. Трифидите се размърдаха и един от тях тръгна към мен, така че се наложи да се мушна на сигурно място в колата. И понеже продължаваше да се приближава, подкарах колата и го прегазих. Другите обаче си бяха там, а аз нямах никакво друго оръжие освен ножа. В крайна сметка Денис разреши проблема.
— Ако имаш някоя излишна тубичка бензин, лисни го към тях и хвърли отгоре му някакво запалено парцалче — предложи той. — Това трябва да ги разкара.
— Така и стана — продължи тя. — Оттогава навсякъде ходя с една градинска пръскачка. Още не мога да разбера как не съм направила пожар.
С помощта на готварската книга Джозела успявала все някак да сготви и се захванала да приведе къщата горе-долу в ред. Работила, учила се, импровизирала. Всичко това запълвало времето й дотолкова, че не й оставало време да се тревожи за бъдеще по-далечно от следващите няколко седмици. През всичките тези дни не видяла никой друг, но сигурна, че все някъде трябвало да има хора, тя внимателно оглеждала долината, за да открие някакъв пушек денем или светлина нощем. Не забелязала обаче никакъв дим, а вечер, докъдето погледът й стигал, се простирал черен мрак, в който не проблясвал и най-слаб лъч. До вечерта, в която пристигнах аз.
В известен смисъл най-пострадалият от първоначалната тройка беше Денис. Джойс все още беше много слаба — един полуинвалид. Мери се беше затворила в себе си и струва ми се, компенсираше слепотата със способността си да държи съзнанието си непрестанно заето с размисли за очакващото я майчинство. Денис обаче беше като животно, попаднало в капан. Той не псуваше безсилно, както бях чувал да правят повечето от хората; той негодуваше с такава яростна горчивина, като че ли слепотата го беше натикала в клетка, в която нямаше никакво намерение да остава. Още преди моето пристигане беше убедил Джозела да му намери в енциклопедията системата на Брайл и да му направи копие от азбуката на слепите, за да я научи. Всеки ден с часове упорито се трудеше над нея, като си съставяше думи, а след това се опитваше да ги прочете. През останалото време се измъчваше от собствената си безполезност, въпреки че почти никога не говореше за това. Опитваше се да направи това или онова с мрачна упоритост, която беше мъчително да се гледа отстрани, и ми бяха нужни страшни усилия на волята, за да запазя самообладание и да не му предложа помощ. Сторих го само веднъж и то ми беше съвсем достатъчно, за да се убедя какво озлобление предизвикваше у него помощта, за която не беше молил. Започнах да се учудвам какви неща, макар и толкова мъчително, се учеше да прави, а най-много впечатляваше конструираният от него съвсем сносен мрежест шлем, и то едва на втория ден след ослепяването му.
Придружаваше ме в някои от моите снабдителни експедиции и тогава забравяше себе си в радостта, че може да бъде полезен, като ми помогне да пренесем някой по-тежък сандък. Имаше голямо желание да се сдобие с книги по системата на Брайл, но все пак реши, че трябва да изчака, докато намалее рискът от заразяването в градовете, които са достатъчно големи, че да има вероятност в тях да се намерят такива книги.
Дните започнаха да минават бързо, поне за тези, които виждахме. Джозела беше заета предимно из къщата, а Сюзън се учеше да й помага. Сума ти работи чакаха и мен. Джойс се възстанови дотолкова, че направи първите си несигурни стъпки, след което започна да се оправя по-бързо. Скоро след това болките на Мери започнаха.