Отсреща някакъв минувач с куче пресичаше улицата. Анес намали скоростта, после отново превключи.
— И какво стана после?
— Погледнах през прозореца. Видях как двама полицаи го спипаха.
— Значи е бил луд. Поне веднъж и от полицията да има полза.
— Може да не е бил луд.
Анес го погледна. Усещаше нещо недоизказано.
— Какво има?
— Беше американец.
В един без десет след полунощ Пол Озбърн стигна до хотела на авеню Клебер. Петнайсет минути по-късно той се свърза от стаята си с Лос Анджелис. Адвокатът му го насочи към друг адвокат, който обеща да провери как стоят нещата. В един и двайсет телефонът иззвъня. Обаждаше се парижанин на име Жан Пакар.
След малко повече от пет часа и половина Жан Пакар седеше срещу Пол Озбърн в хотелския ресторант. Изглеждаше в изключително добра форма за своите четирийсет и две години. Беше късо подстриган и костюмът висеше хлабаво върху костеливото му тяло. Не носеше вратовръзка и разкопчаната яка на ризата разкриваше може би нарочно дългия крив белег, който пресичаше диагонално гърлото му. Пакар беше бивш легионер, а по-късно наемник в Ангола, Тайланд и Салвадор. Сега работеше за „Колб интернешънъл“, рекламирана като най-голямата детективска фирма в света.
— Не гарантираме нищо, но правим каквото е по силите ни и за повечето клиенти това се оказва достатъчно — обясни той с изненадващо топла усмивка.
Сервитьорът донесе горещо кафе и поднос с кифлички, после се оттегли. Жан Пакар не посегна към масата. Гледаше Озбърн право в очите.
— Искам да обясня — продължи той. Английският му беше приличен, макар и със силен акцент. — Всички детективи на „Колб интернешънъл“ са щателно проверени и имат безупречни препоръки. Ние обаче работим не като служители на фирмата, а като независими предприемачи. Получаваме задачите си от местните клонове и делим хонорара с тях. Във всички останало сме независими. Работим самостоятелно, освен ако решим да потърсим помощ. Може да се каже, че тайната на клиента е свещена за нас. А това става най-лесно, когато нещата се уреждат на четири очи между детектив и клиент. Сигурен съм, че ще го оцените, особено в днешно време, когато и най-деликатната информация е достъпна за всеки, готов да плати.
Жан Пакар махна с ръка на минаващия келнер и помоли на френски за чаша вода. После отново се обърна към Озбърн и продължи да говори за обичайната практика в „Колб“.
След приключване на анкетата, обясни той, всички досиета с писмени, откопирани или фотографски материали, включително и негативите, се връщат на заинтересованото лице. Детективът представя в местния клон отчет за разходите и свършената работа, а фирмата от своя страна праща сметката на клиента.
Сервитьорът се приближи. Пакар благодари на френски, отпи глътка вода, после остави чашата и погледна Озбърн.
— Тъй че разбирате колко чиста, дискретна и проста е нашата процедура.
Озбърн се усмихна. Харесваше не само процедурата, но и стила на частния детектив. Трябваше му човек, на когото да се довери, а Жан Пакар изглеждаше точно такъв. Един погрешен избор можеше да подплаши убиеца и да провали всичко. Оставаше още един проблем и Озбърн просто нямаше представа как да го преодолее. Но следващите думи на Жан Пакар премахнаха затруднението.
— Бих ви запитал защо желаете да открием този човек, но усещам, че предпочитате да не засягам темата.
— Лични дела — тихо каза Озбърн.
Жан Пакар кимна с разбиране.
През следващите четирийсет минути Озбърн разказа с пълни подробности малкото, което знаеше за търсения човек. Кафенето на улица Сен Антоан. По кое време го е видял там. На коя маса е седял. Какво е поръчал. Факта, че е пушил цигара. По кой път е тръгнал след инцидента, когато не е подозирал, че го наблюдават. Бягството към метрото на булевард Сен Жермен, след като бе разбрал за преследването.
Озбърн затвори очи, представи си го и подробно описа външността на Анри Канарак — такъв, какъвто го бе видял преди часове в Париж и такъв, какъвто го помнеше от онзи далечен миг в Бостън. През цялото време Жан Пакар не каза почти нищо, само вмъкваше тук-там по някой въпрос или молеше за уточнение. Не водеше записки, просто слушаше. Накрая Озбърн му даде портрета на Канарак, който бе нарисувал върху лист за писма с емблемата на хотела. Дълбоко хлътнали очи, масивна челюст, назъбен белег под лявото око, прорязващ скулата косо към горната устна, щръкнали почти под прав ъгъл уши. Скицата беше надраскана грубо, като от десетгодишно хлапе.