Таксито спря пред „Ла купол“ точно в седем и седем минути. Маквей плати на шофьора, излезе и тръгна към входа.
Голямата зала в дъното все още се подготвяше за вечерния наплив и имаше само няколко заети маси. Но остъклената тераса откъм улицата беше претъпкана и шумна.
Маквей спря на прага и се огледа. След малко се провря между група бизнесмени, намери свободна маса край стената и седна. Изглеждаше точно така, както желаеше — напълно сам.
Пипалата на Организацията се простираха далеч извън кръга на нейните членове. Както често правят подобни групировки, тя наемаше хора, които нямаха ни най-малка представа за кого работят.
Гимназистките Колет и Сами бяха наркоманки от богати семейства, тоест готови на всичко, само и само да си набавят дрога, без близките им да узнаят. Приемаха почти всякакви задачи по което и да било време.
В понеделник поръчката беше проста: да отидат на Кей дьо Бетюн 18 и да наблюдават единствената врата, край която няма полицейски пост — изходът от жилището на портиера. Ако излезе симпатичен мъж на около трийсет и пет години, веднага да съобщят и да тръгнат след него.
Двете момичета проследиха Озбърн до кабинета на доктор Шейсон на улица Басано. После Сами влезе след него в магазина „Троа картие“ на булевард Мадлен и даже кокетно го помоли да й помогне да избере вратовръзка за чичо си, докато той чакаше да му довършат костюма. Накрая Колет слезе с Озбърн в метрото и не се отдели от него чак до кафенето срещу „Ла купол“.
От този момент на сцената излезе Бернхард Офен, който видя как в 19:05 Озбърн напуска кафенето и пресича булевард Монпарнас, за да влезе в ресторанта.
Висок само метър и седемдесет и пет, тъмнокос, облечен с джинси, кожено яке, маратонки „Рийбок“ и диамантена обица на лявото ухо, Бернхард Офен нямаше нищо общо с дългия рус мъж. Но беше също тъй смъртоносно опасен. В десния джоб на якето му лежеше автоматичният пистолет CZ със заглушител, който бе използвал успешно в Марсилия.
В 19:20, убеден, че Маквей е пристигнал сам, Озбърн стана от мястото до витрината, заобиколи няколко заети маси и се приближи към детектива, държейки неловко настрани превързаната си ръка.
Маквей погледна бинтовете, после му направи знак да седне.
— Казах, че ще дойда сам. Не водя никого.
— Казахте още, че можете да помогнете. Какво имахте предвид? — запита Озбърн.
Разбираше, че напразно се е надявал на подстригването и новия костюм. Маквей отдавна знаеше, че той е тук.
— От коя кръвна група сте, докторе? — прекъсна го Маквей, без да обръща внимание на въпроса.
Озбърн се поколеба.
— Мислех, че вече знаете.
— Искам да го чуя от вас.
В този момент до масата спря келнер с бяла риза и черен панталон. Маквей отрицателно поклати глава. Озбърн поръча кафе и келнерът се отдалечи.
— Група В.
Предварителният доклад на Ернандес за Озбърн най-сетне бе пристигнал по факса малко преди Маквей да напусне префектурата. Между другото в него се споменаваше и кръвната група — В. Което означаваше не само че Озбърн казва истината, но и че високият мъж е от нулева група.
— Доктор Хуго Клас. Разкажете ми за него — нареди Маквей.
— Не познавам никакъв доктор Клас — бавно отговори Озбърн, като все още се питаше нервно дали залата не е пълна с цивилни полицаи, очакващи сигнал от Маквей.
— Той ви познава — излъга Маквей.
— Значи съм го забравил. Каква специалност практикува?
Озбърн беше или много опитен, или съвършено невинен. Но вече бе излъгал за калта по маратонките, следователно можеше да лъже и сега. С надеждата да го изкара от равновесие, Маквей направи рязък завой:
— Той е доктор по философия. Приятел на Тимоти Ашфорд.
— На кого?
— Е, хайде, докторе. Тимоти Ашфорд. Бояджия от Южен Лондон. Симпатичен младеж. На двайсет и четири години. Знаете го.
— Съжалявам, не ми е познат.
— Никак?
— Никак.
— В такъв случай вероятно няма да се развълнувате ако ви кажа, че видях главата му в един хладилник.
На съседната маса някаква възрастна жена със светъл кариран костюм ахна от ужас. Маквей не изпускаше Озбърн от поглед. Нарочно бе поднесъл вестта по най-грубия начин, за да предизвика реакция. Но Озбърн даже не мигна.