В 6:25 двамата прекосиха навалицата по перона и заеха различни места в един и същи вагон на влака, който потегляше в 6:30 и пристигаше в Мо четирийсет минути по-късно. Имаха предостатъчно време да се доберат до летището преди пилотът на Нобъл да кацне със своята „Сесна“ ST95.
Влакът имаше осем вагона и беше част от местните парижки линии. В техния второкласен вагон пътуваха още двайсетина души, повечето с редовни карти. Първа класа беше празна, затова се отказаха от нея. Двама самотни пътници се запомнят лесно, дори ако седят в едно и също купе. Същите двама пътници са много по-трудни за забелязване в пълен вагон.
Озбърн дръпна ръкава си и погледна часовника. Седем без една минута. Още единайсет минути до Мо. Навън, в мрачното утро, френските нивя изглеждаха непривично зелени и красиви.
Контрастът между този пейзаж и сушавите безплодни равнини на Южна Калифорния навяваше тревога. Без сам да знае защо, Озбърн мислеше за Маквей и високия мъж, за смъртоносния ореол, който се излъчваше около двамата. Но тук смъртта нямаше място. Този влак, тия зелени нивя, тая зора на новия ден — всичко беше обгърнато в обич и радостно изумление. Изведнъж го обзе почти непоносим копнеж по Вера. Искаше да я усеща до себе си. Да я докосва. Да вдъхва нейния аромат. Затвори очи и видя блясъка на нейната коса, гладката й кожа. И с усмивка си спомни за почти незабележимия пух по ушите й. Вера бе единствено важна. Това бе нейна страна. Нейно утро. Неин ден.
Нейде далече се раздаде приглушен мощен тътен. Влакът потрепера и изведнъж непреодолима сила тласна Озбърн настрани върху един млад свещеник, който допреди секунда четеше вестник. После вагонът се преобърна и двамата пропаднаха надолу. Продължаваха да се премятат като в някакво обезумяло влакче на ужасите. Трясък на стъкла и вой на изкривена стомана се смесваха с човешки писъци. В тила на Озбърн се блъсна алуминиева патерица и за част от секундата той зърна тавана. После се озова проснат с главата надолу под товара на нечие тяло. Горе избухнаха стъкла и го обля кървав дъжд. Вагонът се килна отново и тялото падна от гърдите му. Беше половина от женски труп. Раздаде се ужасяващо скърцане на стомана. Оглушителен гръм. Озбърн отхвръкна назад и всичко изчезна.
Секунди или минути по-късно той отвори очи. През дървесните корони виждаше птица в сивото небе. Дълго лежа, полагайки усилия да диша. Най-сетне опита да помръдне. Първо левия крак, след това десния. После лявата ръка, докато успя да види бинтованата китка. Накрая раздвижи дясната ръка. По някакво чудо бе оцелял.
Надигна се и видя плетеница от смачкан метал. Останките от вагона лежаха на една страна върху насипа. Едва сега осъзна, че е бил изхвърлен навън.
По-нататък зърна останалите вагони — смачкани на хармоника, натрупани един върху друг. Навсякъде се търкаляха тела. Някой мърдаха, други лежаха неподвижно. От близкия хълм група хлапета гледаха катастрофата и сочеха с ръце.
Озбърн бавно осъзна какво се е случило. „Маквей!“ — чу той собствения си глас.
— Маквей! — повтори той и с усилие се изправи на крака. После видя как първите спасители изскачат до хлапетата и се втурват надолу по хълма.
От изправянето му се зави свят. Той затвори очи, вкопчи се в близкото дърво и дълбоко пое дъх. Вдигна ръка и опипа пулса на шията си. Беше силен и равномерен. Някой, вероятно пожарникар, го запита нещо на френски.
— Добре съм — отвърна той на английски и човекът изтича по насипа.
Писъците на жертвите проясниха съзнанието му и той разбра, че наоколо царува хаос. Спасителите тичаха по хълма. Катереха се към вагоните. Започваха да вадят хора през разбитите прозорци, измъкваха ги изпод обломките. Върху мъртвите мятаха набързо одеяла. Цялата област гъмжеше като мравуняк.
И над всичко това — над рева, писъците, далечния вой на сирени, виковете за помощ — се носеше острият, непоносим мирис на гореща спирачна течност, изтичаща от скъсаните маркучи.
Озбърн запуши ноздри и закрачи покрай трагедията.
— Маквей! — отново извика той. — Маквей! Маквей!
— Саботаж — изрече някой наблизо.
Завъртя се и зърна пред себе си лицето на един от спасителите.
— Американец — каза Озбърн. — Възрастен мъж. Не го ли видяхте?
Човекът гледаше с недоумение. После един пожарникар го дръпна и двамата хукнаха нагоре.