— Коя си ти? — запита Вера, когато излезе и заобиколи покрай стената.
Пистолетът в ръката й бе насочен право към повалената дългокрака жена с тъмен костюм, подвила неловко под себе си изкълчената ръка.
— Отговаряй. Коя си? За кого работиш?
Аврил мълчеше. Вера предпазливо пристъпи напред. Тази жена беше професионалистка. През последните пет минути бе застреляла хладнокръвно трима мъже.
— Протегни настрани здравата си ръка и се завърти така, че да те виждам добре — заповяда тя.
Аврил не помръдна. После Вера видя алена струйка кръв да попива в земята под шията й. Пристъпи напред и ритна крака на Аврил.
Нищо.
Разтреперана и готова за стрелба, тя направи още една крачка. Бавно се приведе, хвана Аврил за рамото и я обърна по гръб. Изпод брадичката бликна кръв по бялата блуза. Лявата ръка бе стисната в юмрук. Вера внимателно коленичи и се опита да разтвори пръстите. Когато успя, тя изкрещя и отскочи назад. Върху дланта лежеше ножче от самобръсначка-еднодневка. За кратките секунди докато Вера вземе пистолета и заобиколи къщата, Аврил Рокар си бе прерязала гърлото.
91.
Берлин, 11:00
Русата сервитьорка с баварски костюм се усмихна на Озбърн, сложи върху масата димящ кафеник и излезе. След пристигането в Берлин четиримата веднага се бяха отправили към това ресторантче на Вайзенщрасе, което се славеше като едно от най-старите в града. Собственикът Герд Еплеман, дребен плешив човечец с колосана бяла престилка, незабавно ги отведе в служебното сепаре под общата зала, където чакаше Дитрих Хониг.
Хониг имаше черна чуплива коса и грижливо подстригана прошарена брада. Беше висок почти колкото Ремер, но с по-крехко телосложение, а прекалено късите ръкави на сакото около костеливите му китки сякаш го правеха още по-висок. С маниера си да стои прегърбен, свил шия между раменете, той поразително приличаше на Ейбрахам Линкълн в модерен германски вариант.
— Хер Маквей, хер Нобъл, искам добре да обмислите риска — каза Хониг, крачейки напред-назад из сепарето, без да изпуска от поглед събеседниците си. — Ервин Шол е един от най-влиятелните хора в западния свят. Ако се захванете с него, ще бръкнете в змийско гнездо, каквото не можете дори да си представите. Рискувате да предизвикате ужасни неприятности. За себе си и за своите служби. Ще бъдете уволнени или принудени да подадете оставка. И няма да се отървете само с това, защото излезете ли изпод крилото на полицията, цяла армия от адвокати ще се заеме да ви съди за нарушаване на закони, които не сте и сънували. Ще ви стрият на прах. Ще намерят начин да ви отнемат колите, къщите, всичко. Невероятен късмет ще е, ако си запазите поне пенсиите. Такава е властта на подобни хора.
След тия думи Хониг седна на дългата маса и си наля от силното черно кафе, което бе донесла сервитьорката. Бивш директор на берлинската полиция, той беше непрестанно ухажван от най-богатите и могъщи хора в германската промишленост. Краят на студената война не бе повлиял ни най-малко върху жестоката решителност на международните терористи. Поради това всеки висш европейски чиновник държеше преди всичко да осигури безопасност за себе си и своето семейство. В Берлин със защитата на най-видните финансови особи се занимаваше Хониг. Тъй че ако някой можеше да знае как се държат всемогъщите богаташи при схватка без правила, особено пък в Берлин, това бе тъкмо Дитрих Хониг.
— Моите уважения, хер Хониг — настръхна Маквей. — Бил съм заплашван и преди, но както виждате, все още кретам. Същото се отнася до господата Нобъл и Ремер. Затова нека оставим празните приказки и да се заемем с онова, заради което сме дошли. Убийства. Цяла поредица от убийства, започнала преди трийсет години и продължаваща до днес. Едно от тях стана в Ню Йорк преди по-малко от двайсет и четири часа. Убитият беше дребничък евреин на име Бени Гросман. Освен това беше ченге и мой добър приятел. — Гласът на Маквей бе натежал от гняв. — От доста време работим по случая, но едва от един ден насам започнахме да се ориентираме. Колкото повече ровим, толкова по-често се натъкваме на името Ервин Шол. Платено убийство, хер Шол. Почти навсякъде по света за това се полага дългосрочна, дори смъртна присъда.
Над главите им се раздаде смях и подът заскърца под стъпките на голяма компания, идваща за обяд. Из въздуха се понесе апетитният аромат на наденички с кисело зеле.
— Искам да разговарям с Шол — каза Маквей.
Хониг се поколеба.