В този момент лампичката на факса светна. Раздаде се бръмчене и хартиената лента плъзна надолу. Ремер дръпна листа и бързо го изчете.
— В Есен няма сведения за раждане на Елтон Либаргер през 1933 или някоя съседна година. Проверката продължава. А замъкът в Цюрих…
— Какво?
— Замъкът е собственост на Ервин Шол.
Озбърн нямаше представа какво ще предприеме, когато стигне до гранд хотел „Берлин“. В Париж нещата бяха съвсем различни. Тогава имаше време да размишлява, да си състави план за действие, докато Жан Пакар издирваше Мериман. А сега, крачейки по осветената алея през сенките на Зоологическата градина, той осъзнаваше, че трябва да отговори не на един, а на цели три въпроса: как да остане насаме с Шол, как да изтръгне истината и какво да направи след това.
Високопоставен човек като Шол несъмнено щеше да бъде обкръжен от сътрудници, познати и поне един телохранител. Това означаваше, че би било почти невъзможно да остане насаме с него.
Но дори да допуснеше, че останат насаме, как би могъл да изтръгне истината от Шол? Да го накара да проговори? Както вече бе казал Дитрих Хониг, Шол категорично щеше да заяви, че не е чувал нито за Албърт Мериман, нито за бащата на Озбърн или някой от другите. Сукцинилхолинът можеше отново да свърши работа, но Озбърн нямаше съюзници в Берлин, чрез които да си го набави. За миг мислите му се устремиха към Вера. Как беше тя, къде се намираше? Защо бе станало всичко това? Но той побърза да прогони мислите. Сега трябваше да се съсредоточи върху Шол. Останалото нямаше значение.
Виждаха го на около двеста метра пред себе си. Все още беше сам и продължаваше да върви по алеята, която след няколко минути щеше да го изведе при Бранденбургската врата.
— Как искате да стане? — запита Виктор.
— Искам да го погледна в очите — каза Фон Холден.
Озбърн погледна часовника си. Беше 22:35.
Дали Шнайдер още го търсеше или вече бе докладвал на Ремер? Може би вече го издирваха по целия град, тъй че трябваше да се пази и от полицията. Нямаше паспорт, а Маквей като нищо би го зарязал в ареста, за да не се пречка.
Внезапно му мина мисълта, че може и да не е така. А заедно с нея дойде въпросът дали не греши и за всичко останало. Може би напразно се страхуваше, че Маквей ще го остави в хотела, когато тръгне за разговора с Шол. Доброволно бе потърсил помощта на Маквей, по своя воля бе дошъл с него дотук. Защо сега му обръщаше гръб и се опитваше да свърши цялата работа сам? Всичко бе станало толкова набързо. Чувствата бяха взели връх както винаги през последните трийсет години. Но сега беше прекалено близо до успеха, за да им позволи да го тласнат към провал. Нима не разбираше? Бе пожелал да бъде силен, да поеме в свои ръце цялата отговорност и обичта към баща си, за да свърши веднъж завинаги. Но беше тръгнал по грешен път; не притежаваше нито опита, нито средствата да се справи самостоятелно с човек като Шол. Беше разбрал това още в Париж. Защо не искаше да го разбере сега?
Внезапно се почувства безкрайно объркан. Всичко, което до неотдавна изглеждаше ясно и категорично очертано, сега се размиваше като полузабравен спомен. Трябваше да успокои мозъка си. Поне за миг да престане да разсъждава.
Той хвърли поглед наоколо и опита да се съсредоточи върху мисълта къде е попаднал. Все още беше студено, но вече не валеше. Паркът беше пуст и мрачен. Само осветените алеи и високите сгради в далечината потвърждаваха, че се намира насред града, а не в затънтени горски дебри. Като погледна назад, видя кръгла площадка, в която се събираха пет алеи. По коя от тях бе дошъл? Накъде точно отиваше?
Пристъпи към близката скамейка и седна. Щеше да даде на мозъка си кратък отдих, а след това да вземе решение. С наслада вдъхна прохладния, свеж въздух. После разсеяно пъхна ръце в джобовете на сакото, за да ги стопли. И внезапно напипа пистолета като нещо прибрано преди години и напълно забравено.
В този момент нещо го накара да вдигне глава.
По алеята се задаваше мъж. Беше вдигнал яката на шлифера си и пристъпваше леко изкривен настрани, сякаш страдаше от някакъв недъг. Когато човекът наближи, Озбърн разбра, че е по-висок, отколкото изглежда, строен, широкоплещест и късо подстриган. Беше само на няколко крачки, когато завъртя глава и погледите им се срещнаха.
— Guten Abend — каза Фон Холден.
Озбърн леко кимна, после извърна очи и плъзна пръсти около дръжката на пистолета. Човекът отмина още десетина крачки, после рязко спря и се завъртя. Стреснат от този ход, Озбърн реагира незабавно. Измъкна пистолета от джоба си, насочи го право в гърдите на непознатия и отсечено заповяда на английски: