Внезапно той осъзна, че Метро продължава да говори.
— Днес сте били в Лондон. Тази сутрин.
— Да.
— Казахте, че пристигате в Париж от Женева.
— През Лондон.
— Защо бяхте там?
— Обикновено туристическо пътуване. Но се разболях. Хванах някакъв скоротечен грип.
— Къде отседнахте?
Озбърн отново седна. Какво искаха от него? Крайно време беше да го приберат или да го пуснат на свобода. Какво ги засягаше посещението му в Лондон?
Метро го гледаше втренчено.
— Попитах ви къде отседнахте в Лондон.
Озбърн бе заминал за Лондон с жена — лекарка от парижка болница, за която по-късно бе узнал, че е любовница на виден френски политик. Още преди пътуването тя го бе помолила да бъде дискретен, без да пита защо. Приемайки молбата, той бе избрал един хотел, известен със своята грижа за спокойствието на гостите. Стаята беше наета само на негово име.
— В „Коноут“ — призна Озбърн с надеждата, че хотелът наистина ще се окаже на висота.
— Сам ли бяхте?
— Добре, стига толкова. — Озбърн бутна стола назад и се изправи. — Настоявам за среща с американския консул.
Зад стъклената врата дежурният полицай с автомат на рамо се озърна към него.
— Не се вълнувайте, доктор Озбърн — спокойно каза Метро и се наведе да запише още нещо. — Седнете, моля ви.
Озбърн седна и се загледа настрани, очаквайки Метро да прескочи лондонските истории и да се захване с нещо друго. Стрелките на стенния часовник наближаваха единайсет. Това правеше три следобед в Лос Анджелис… или може би два? През лятото часовите зони в разните европейски страни скачаха напред-назад. Дявол да го вземе, имаше ли познат, към когото да се обърне в подобно положение? През целия си живот само веднъж се бе сблъсквал с полицията. Станало бе след особено тежък ден, когато се нахвърли върху нехайното и нагло момче от паркинга на един ресторант край Бевърли хилс, което бе смачкало предната броня на новата му кола. Тогава всичко се размина — само го подържаха малко в участъка, сетне го освободиха. И изведнъж си спомни, че бе имало още един случай. На петнайсетгодишна възраст го бяха задържали по Коледа задето замеряше училищните прозорци със снежни топки. Когато го запитаха защо прави така, каза чистата истина. Просто защото нямаше друга работа.
Защо? Винаги това питаха. В училище. В полицията. Даже пациентите в болницата. Защо боли. Защо трябва или не трябва да оперира. Защо продължава да ги боли, когато смятат, че всичко е минало. Защо не бива да взимат лекарства, когато са убедени, че трябва. Защо да правят едно и да не вършат друго. И сетне чакаха обяснения. „Защо?“ — сякаш самата съдба му бе отредила да отговоря на този въпрос, но никога да не го задава. Макар че си спомняше два конкретни случая, когато бе запитал „Защо?“: първата си жена, а по-късно и втората, след като му казаха, че го напускат. Но сега, в тази стъклена полицейска клетка насред Париж, изправен пред френския детектив, който драскаше своите бележки и пушеше цигара подир цигара, той изведнъж осъзна, че защо е най-важният въпрос в неговия живот. И искаше да го зададе само веднъж. На човека, когото бе преследвал до метрото.