Джоана никога не бе виждала толкова много зеленина. Навсякъде имаше дървета и ливади с великолепен изумруден цвят. В далечината се мержелееха призрачните върхове на Алпите, увенчани със сняг дори по това време на годината. Родното й Ню Мексико беше пустинен щат, където въпреки небостъргачите и огромните супермаркети все още живееше недодяланият, тревожен дух на граничните области. Земите там принадлежаха на койотите, пумите и гърмящите змии, а пустините и затънтените каньони все още приютяваха хора, предпочитащи да живеят сами. Напролет из планините и високите пасища избуяваха диви цветя, но по това време на годината всичко се превръщаше в суха, кафеникава прахан.
Швейцария беше съвсем различна. Джоана бе забелязала това през прозорчето още по време на полета, а още по-силно го усети сега, докато лимузината навлизаше в Цюрих през Стария град. Тук имаше кътчета, напоени с исторически спомени за римляните и Хабсбургите. Това бе свят на средновековни улички, оградени от сиви, ранноготически каменни сгради, съществували векове преди първата газена лампа да светне из мините на Ню Мексико.
Джоана си представи какво ще стане, когато пристигнат. Малко, но задружно и любящо семейство, което очаква да посрещне Либаргер. Прегръдка за сбогом с бившия пациент, може би даже целувка по бузата. После приятна стая в туристически хотел. Обиколка из града преди утрешния обратен полет. Времето беше малко, но щеше да положи усилия да го използва колкото се може по-добре. И да не забрави сувенирите! За приятелите си от Таос и за Дейвид, логопеда от Санта Фе, с когото се срещаха вече цяла година, но още не бяха спали заедно.
Фон Холден я гледаше с усмивка.
— Не сте била в нашата страна, нали?
— Не, никога.
— Ако нямате нищо против, като се настаните в хотела, бих ви показал тукашните места преди вечеря — любезно предложи той. — Освен ако предпочитате да си починете.
— Не. Моля ви. Би било ужасно. Искам да кажа, с най-голямо удоволствие.
— Добре.
Лимузината зави надясно по Банхофщрасе и продължи през квартал, изпълнен с безброй модни магазини и скъпи кафенета, от които се излъчваше подчертана атмосфера на огромно, небрежно богатство. В края на Банхофщрасе искреше тюркоазена водна шир, гъмжаща от малки параходчета, зад които дълги ивици бяла пяна блестяха под яркото слънце.
— Цюрихското езеро — обясни Фон Холден.
Изведнъж Джоана се почувства омагьосана като в детска приказка. Щеше да разказва на всички, че Швейцария е пищна, омайна и вечна. Отвсякъде се излъчваше топлина, гостоприемство и невероятно чувство за сигурност. Освен това сякаш самият въздух носеше мириса на пари.
Тя рязко се извърна към Фон Холден.
— Как ви е малкото име?
— Паскал.
— Паскал? — Никога не бе чувала подобно име. — Испанско ли е или италианско?
Фон Холден с усмивка сви рамене.
— Едното или другото, а може би нито едно от двете. Роден съм в Аржентина.
41.
Озбърн гледаше телефона и се питаше дали ще има сили да опита отново. Вече три пъти бе набирал номера без никакъв резултат. Не вярваше да издържи още толкова.
Когато на разсъмване излезе от гората, бе попаднал сред нещо, което в неясната светлина му заприлича на пасище. Наблизо имаше чешма и заключена барака. Той завъртя крана и жадно отпи няколко глътки. После смъкна панталона и се постара да измие раната. Кръвотечението бе почти спряло и не се поднови, когато махна турникета.
След това навярно бе припаднал, защото изведнъж откри, че двама младежи със стикове за голф го гледат отвисоко и питат на френски дали е добре. Оказа се, че онова, което бе помислил за пасище, всъщност е игрище за голф.
Сега седеше в клуба и гледаше телефона на стената. Не бе в състояние да мисли за друго, освен за Вера. Къде беше тя? Под душа? Не, едва ли би се къпала толкова дълго. На работа? Може би. Не беше сигурен. Отдавна бе изтървал нишката на нейните дежурства и почивни дни.
Управителят на клуба, дребен и сух като клечка човечец на име Левин, бе поискал да повика полиция, но Озбърн го бе убедил, че става дума за нещастен случай и скоро ще дойдат да го приберат. Боеше се от високия мъж. Но също тъй се боеше и от полицията. Най-вероятно вече бяха открили колата на Канарак. Засега щяха да я сметнат за открадната или изоставена. Но когато трупът изплуваше нейде надолу по брега, щяха да огледат всеки сантиметър под лупа. Колата бе пълна с отпечатъци на Озбърн, а полицията разполагаше с отпечатъците му. Лично инспектор Бара ги бе взел вечерта, когато го арестуваха за побоя на Канарак и преследването в метрото.