— Какво е това? — запита Озбърн.
— Мога да ти кажа, че е сукцинилхолин — саркастично отвърна Вера. — Обаче няма да е вярно.
Като мина зад него, тя забърса бедрото му със спирт и заби иглата на спринцовката.
— Антибиотик. Сигурно ще ти трябва и тетанусна ваксина. Един Господ знае какво е имало в оная река освен Анри Канарак.
През главата му изведнъж прелетяха спомените за отминалата нощ.
— Откъде знаеш?
Вера се пресегна и внимателно го зави с одеяло. Чак до раменете, за да бъде на топло. После отиде да седне на коженото кресло отсреща.
— Беше припаднал в някакъв голф-клуб на четирийсет километра от Париж. Свестил си се за момент, колкото да им дадеш моя номер. Взех назаем кола от една приятелка. Хората в клуба се държаха много любезно. Помогнаха ми да те кача. Не носех нищо, освен успокоителни и те натъпках с тях.
— Много ли бяха?
Вера се усмихна.
— Под упойка говориш непрекъснато. Главно за мъже. Анри Канарак. Жан Пакар. Баща ти.
В далечината се раздаде сирената на линейка и усмивката й помръкна.
— Бях в полицията — каза тя.
— В полицията ли?
— Снощи. Ужасно се изплаших. Претърсиха стаята ти и откриха сукцинилхолина. Не знаят какво представлява и защо ти е трябвал.
— Но ти знаеш.
— Да, сега знам.
— Нямаше как да ти кажа, нали?
Клепачите на Озбърн натежаваха. Започваше да се унася.
— Ами полицията? — немощно избъбри той.
Вера стана, прекоси стаята, щракна нощната лампа в ъгъла и изключи централното осветление.
— Не знаят, че си тук. Поне така мисля. Когато открият трупа на Канарак и колата му с твоите отпечатъци, ще дойдат да питат дали си се обаждал.
— Какво ще им кажеш?
Вера го усети как се мъчи да сглоби фактите, да реши дали е допуснал грешка като я потърси, дали може да й се довери. Но беше прекалено изтощен. Клепачите му се склопиха и той бавно отпусна глава върху възглавницата.
Тя се наведе, докосна с устни челото му и прошепна:
— Никой няма да узнае. Обещавам ти.
Озбърн не я чу. Вихрено падаше надолу. Не беше цял. Никога не бе осъзнавал тази истина тъй ясно, с цялата й сила и грозота. Бе станал лекар, за да прогонва болката и страданието, знаейки през цялото време, че не е способен да стори същото за себе си. Хората виждаха в него само образа на лекаря. Грижлив и сърдечен към тях. Не забелязваха останалата част от личността му, защото тя не съществуваше. Просто нямаше нищо друго и нямаше да има, докато не убиеше демоните в себе си. Онова, което знаеше Анри Канарак, можеше да ги унищожи, ала не бе успяло. Откриването на убиеца се оказваше само ирония на съдбата, от която всичко ставаше още по-лошо. Изведнъж падането спря и Озбърн отвори очи. Двамата с баща му стояха сред есенните гори на Ню Хампшър. Смееха се и хвърляха плоски камъчета по водата на езерото. Небето беше синьо, въздухът свеж и листата пламтяха в ярки багри.
Озбърн беше на осем години.
42.
— Ой, Маквей! — възкликна Бени Гросман, после веднага го помоли да изчака и затвори телефона.
В Ню Йорк беше събота сутрин, в Лондон отдавна минаваше пладне. Седнал в миниатюрната хотелска стаичка, която Интерпол тъй щедро му осигуряваше, Маквей си наля два пръста „Феймъс граус“ без лед — защото стаята не разполагаше с хладилник — и зачака Бени да се обади.
Беше прекарал сутринта в компанията на Йън Нобъл, младия полицейски патолог доктор Майкълс и доктор Стивън Ричман — специалистът по микропатология, който бе открил, че отрязаната глава е била подложена на извънредно ниски температури.
След грижлива проверка по молба на Скотланд Ярд двете официално регистрирани крионични дружества във Великобритания — „Крионично погребение“ в Единбург и „Крио-мастаба“ в Лондон — бяха съобщили, че не е установено да липсва глава или цял замразен труп на „наемател“ в техните инсталации. Следователно трябваше да отхвърлят вероятността за доброволно замразяване, освен ако допуснеха съществуването на нелегално крионично дружество, или ако някой притежаваше преносима крионична капсула, с която да размъква из Лондон парчета от трупове, замразени почти до триста градуса под нулата по Целзий.
След като закусиха заедно, Маквей, Нобъл и доктор Майкълс пристигнаха в лабораторията на Ричман, който вече бе прегледал обезглавеното тяло на Джон Кордъл, открито преди време в малък апартамент недалече от катедралата в Солсбъри. Рентгеновите снимки показваха два метални винта, крепящи тънка пукнатина в долната част на таза. Ако Кордъл бе доживял до пълното зарастване, тези винтове вероятно щяха да бъдат свалени.