— Какви са връзките ви с лионската централа на Интерпол? — тихо запита той.
— Същите като вашите — усмихна се Лебрюн. — Аз съм вашият човек в Париж. Осигурявам ви връзка с Интерпол по случая с обезглавените трупове.
— Обаче случаят Мериман-Канарак е съвсем отделен, нали? Няма нищо общо.
Лебрюн се запита накъде бие Маквей.
— Правилно. Както знаете, тяхната роля в случая беше само да ни осигурят технически средства за превръщане на едно размазано петно в ясен отпечатък.
— Лебрюн, вие ме помолихте да се свържа с полицията в Ню Йорк. Най-сетне получих информация.
— За Мериман ли?
— Донякъде. Но чрез колегите във Вашингтон, лионската централа е подала запитване до Ню Йорк цели петнайсет часа, преди да ви уведомят, че вече разполагат с четлив отпечатък.
— Какво? — поразено възкликна Лебрюн.
— Добре чухте.
Лебрюн поклати глава.
— В Лион нямат какво да правят с подобна информация. По принцип Интерпол е посредник за размяна на информация между полицейските централи, но не води собствени разследвания.
— И аз си рекох същото, докато излитах от Лондон. Интерпол поръчва и получава с предимство секретна информация часове преди разследващият полицай изобщо да узнае, че един размазан отпечатък може да изведе до тези сведения. Ако изобщо узнае. Звучи малко грубо, но добре, да речем, че такъв е редът. Може да проверяват как работят информационните им системи. Може би искат да разберат дали колегата от Париж си знае работата. Или пък някой внедрява нова компютърна програма. Кой знае? Ако е само това, чудесно, нека го забравим. Обаче неприятното е, че ден по-късно същият този тип, който се смята за мъртъв от двайсетина години, внезапно попада в Сена, надупчен с автомат „Хеклер и Кох“. И искрено се съмнявам да го е сторила ядосаната му жена.
Лебрюн го гледаше като втрещен.
— Приятелю, искате да кажете, че някой в Интерпол е узнал за Мериман, открил е парижкия му адрес и е поръчал да го убият?
— Казвам, че петнайсет часа преди да разберете каквото и да било, някой в Интерпол се е докопал до отпечатъка. От него — до името и останалите сведения. Може би чрез компютърната система на Интерпол или по някакъв друг начин. А когато въпросната система е сравнила Албърт Мериман с някой си Анри Канарак и е потвърдила, че човекът води здравословен живот в Париж, събитията са се развили ужасно бързо. Защото Мериман е бил очистен само няколко часа след установяването на самоличността.
— Но защо да убиват човек, който и без това се смята за мъртъв? И защо ще бързат толкова?
Маквей автоматично погледна нагоре. Прозорецът на Вера Монере все още не светеше.
— Страната си е ваша, Лебрюн. Вие ми кажете.
— Вероятно за да не проговори, когато го спипаме.
— И аз бих казал същото.
— Но след цели двайсет години… От какво са се страхували? Че знае нещо за високопоставени личности?
— Лебрюн. — Маквей помълча. — Може и да съм луд, но нека все пак да го кажа. Всичко това просто случайно е станало тук, в Париж. Може да е било съвпадение, може да няма нищо общо с човека, когото вече следяхме, а може и да има. Да допуснем, че това не е първият случай. Да допуснем, че е замесен някой с черен списък на изчезнали стари врагове и всеки път, когато в най-голямата полицейска централа Интерпол пристига нов отпечатък, косъм или някаква друга улика, този списък автоматично се проверява. И ако някое име излезе наяве, това става известно. По цял свят, защото такъв е обхватът на Интерпол.
— Намеквате за организация. С таен агент в лионската централа на Интерпол.
— Казах, че може и да съм луд…
— И подозирате, че Озбърн е сътрудник или наемник на тази организация.
Маквей се ухили.
— Недейте, Лебрюн. Мога да разсъждавам до посиняване, но никого не обвинявам без доказателства. А засега доказателства липсват.
— Но Озбърн би бил добра отправна точка.
— Затова сме тук.
— Не по-зле — усмихна се Лебрюн — би било да узнаем в Лион кой точно е дал заявка за досието на Мериман.
Маквей не успя да отговори, защото внезапно една кола свърна по Кей дьо Бетюн и се зададе към тях, прорязвайки с фаровете си две жълти дупки сред дъжда, който отново бе завалял.
Колата се оказа такси. Облегнати назад, двамата го проследиха как спира пред номер 18. След миг портиерът излезе от сградата с чадър в ръката. Вратата на таксито се отвори и Вера пристъпи навън. Бързо се мушна под чадъра и портиерът я поведе към входа.