— Маквей сигурно дебне като ястреб и чака кога ще се свържеш с мен.
— Знам. Затова отивам на работа. Имам трийсет и шест часа дежурство. Дано дотогава им омръзне и решат, че съм казала истината.
— Ами ако не им омръзне? Ако решат да претърсят апартамента ти и после цялата сграда?
Изведнъж Озбърн се изплаши. Нямаше изход, беше заклещен в ъгъла. Дори и без раната в крака, ако опиташе да излезе и сградата се окажеше под наблюдение, щяха да го спипат на първия ъгъл. А ако предприемеха сериозно претърсване, рано или късно щяха да стигнат до тавана.
— Нищо друго не можем да направим. — Вера бе все тъй уверена и невъзмутима. Не само го защитаваше, но и владееше положението. — В банята имаш вода, а храната ще ти стигне докато се върна. Искам да започнеш физически упражнения. Ако можеш, опитай клякане. Ако не — през четири часа обикаляй из стаята до пълно изтощение. Когато се измъкнем оттук, ще трябва да го сторим пеш. И още нещо, като се стъмни, не забравяй да дръпнеш завесата. Стряхата закрива прозорчето, но ако някой наблюдава, светлината може да те издаде. Ето, вземи…
Вера пусна в ръката му ключ.
— От апартамента… за в случай, че трябва да се свържеш с мен. Ще откриеш номера в бележника до телефона. Стълбата води към килер на долния етаж. После мини по служебното стълбище. — Вера помълча и се вгледа в него. — Излишно е да ти казвам, че трябва да внимаваш.
— Сигурно е излишно и аз да ти казвам, че все още можеш да се измъкнеш. Отиваш при баба си и заявяваш, че не си имала представа какво става тук.
— Не — отсече тя и тръгна към вратата.
— Вера?
Тя спря и се обърна.
— Какво?
— Имах пистолет. Къде е?
Вера трепна и Озбърн разбра по лицето й, че не харесва въпроса.
— Вера… — Той помълча. — Какво да правя, ако високият мъж ме открие?
— Как ще те открие? Няма откъде да разбере за мен. Коя съм, къде живея…
— Той не знаеше и за Мериман. Обаче това не му попречи.
Тя се колебаеше.
— Вера, моля те.
Озбърн я погледна в очите. Оръжието му трябваше,за да се отбранява, не за да стреля по полицаи.
Най-сетне тя кимна към масата под прозорчето.
— В чекмеджето.
52.
Марсилия
Мариан Шалфур-Руже неохотно напусна сутрешната литургия десет минути след началото, защото риданията на сестра й караха другите богомолци — все съседи и познати — любопитно да извръщат глави. Мишел Канарак бе пристигнала преди две денонощия и през цялото това време сълзите й течаха неудържимо.
Мариан беше с три години по-възрастна от сестра си и имаше пет деца, най-голямото на четиринайсет. Съпругът й Жан Люк беше рибар и в зависимост от сезоните прекарваше дълги периоди далеч от семейството. Но когато се връщаше у дома, той държеше да бъде с жена си и децата.
Особено с жена си.
Жан Люк имаше неутолим сексуален апетит и не се срамуваше от това. Но от време на време й ставаше неудобно, дори малко неприятно, когато мераците го хващаха изведнъж и той поваляше жена си на пода или я отнасяше в спалнята на малкия тристаен апартамент, където се любеха бурно, шумно и безкрайно дълго, сякаш часове наред.
За него бе просто неразбираемо откъде накъде Мишел внезапно пристига при тях и колко време ще остане. Всички семейства си имаха проблеми. Но обикновено ги изглаждаха с помощта на свещеника. Затова бе уверен, че всеки момент Анри ще пристигне да моли Мишел за прошка и да я върне в Париж.
Ала Мишел също тъй уверено твърдеше през сълзи, че това няма да стане. Вече две нощи опитваше да спи на кушетката в кухничката сред гъмжилото от дечурлига, които непрестанно се караха коя програма да гледат по малкия черно-бял телевизор. А междувременно в съседната спалня съпрузите шумно се любеха, без да привлекат ничие внимание, освен това на Мишел.
В неделя сутринта на Жан Люк вече му бе писнало от сълзи и той откровено го заяви на Мариан в присъствието на Мишел. Нека я заведе на църква и там, пред Бога, да я накара да спре! Или ако не пред Бога, поне пред свещеника.
Но и това не помогна. Когато напуснаха църквата и тръгнаха по булевард д’Атен под мекото средиземноморско слънце, Мариан хвана сестра си за ръката.
— Мишел, ти не си единствената жена на тоя свят, зарязана от мъжа си. Нито пък си първата бременна. Разбирам, че те боли. Но животът продължава, затова престани! Ние сме с теб. Хвани се на работа и роди детето. После ще си намериш някой приличен мъж.