Първоначално Маквей замина за Париж, където се срещна с старши инспектор Алекс Лебрюн от Първи отдел на Парижката полицейска префектура — ухилен тарикат с неизменна цигара между зъбите. Лебрюн на свой ред го запозна със старши инспектор Нобъл от Скотланд ярд и капитан Ив Каду, заместник-директор на Интерпол. Четиримата заедно посетиха местопрестъпленията във Франция. Първото място бе в Лион, на два часа път с влака-стрела от Париж… и по ирония на съдбата, само на километър от седалището на Интерпол. Второто бе в алпийския курорт Шамони. По-късно Каду и Нобъл придружиха Маквей до останалите места: в Белгия — една малка фабрика край Остенде; в Швейцария — луксозен хотел над Женевското езеро в Лозана; и в Германия — скалисто заливче на двайсет минути с кола северно от Кил. После отпътуваха за Англия. Там най-напред посетиха малко апартаментче срещу катедралата в Солсбъри на сто и трийсет километра югозападно от столицата, а след това, вече в самия Лондон, разгледаха един частен дом в изискания квартал Кенсингтън.
През следващите десет дни, сврян в една студена канцелария на третия етаж на Скотланд ярд, Маквей подробно проучи полицейските доклади за всяко престъпление, като отскачаше час по час за една или друга консултация при Йън Нобъл, който разполагаше с по-голям и далеч по-топъл кабинет на първия етаж. Имаше късмет, че разследването бе прекъснато от покана да се върне в Лос Анджелис за двудневни свидетелски показания по делото на един виетнамец, пласьор на наркотици, когото бе арестувал при опита да убие някакъв шофьор в ресторанта, където обядваше Маквей. Всъщност тогава не бе сторил нищо героично — просто пъхна дулото на служебния си револвер в ухото на виетнамеца и бащински го посъветва да кротува.
След процеса му се полагаха два дни за лични дела и после връщане в Лондон. Но Маквей се изхитри да обедини наведнъж всички възможни зъболекарски процедури и превърна двата дни в две седмици, прекарани главно на терена за голф недалече от стадион „Роз боул“, където въпреки гъстия смог топлите слънчеви лъчи съществено подпомогнаха неговите разсъждения върху убийствата между два удара със стика.
Засега изглеждаше, че единствената обща черта между жертвите, единствената свързваща нишка, е хирургичното отстраняване на главите. Това подсказваше още от пръв поглед личността на извършителя — хирург или човек с хирургическа дарба и достъп до необходимите инструменти.
Оттук нататък не съвпадаше нито една подробност. Три от жертвите бяха изоставени на местопрестъплението. Останалите четирима бяха убити другаде, а после изхвърлени — в три от случаите край някое шосе, а четвъртия — в Килския залив. Въпреки дългите си години в отдел „Убийства“ Маквей не помнеше по-странно и загадъчно престъпление.
Най-сетне той прибра стиковете, завърна се в лондонската мъгла изтощен от дългия полет и едва бе положил глава върху онова, което в хотела минаваше за възглавница, когато телефонът иззвъня и Нобъл го уведоми, че вече освен с трупове разполагат и с глава.
Сега в Лондон бе три и петнайсет след полунощ. Седнал с два пръста уиски пред неудобното писалище в тясната хотелска стая, Маквей водеше едновременен разговор с Нобъл и капитан Каду по телефонната линия на Интерпол от Лион.
Каду, енергичен широкоплещест мъжага, който сякаш нямаше друга работа, освен да засуква огромните си мустаци, в момента четеше факса от предварителния доклад на младия патолог Майкълс. Между другото там бе посочено точното място, където главата бе отделена от трупа. И то напълно съвпадаше с обезглавяването на останалите седем тела.
— Знаем, Каду — уморено каза Маквей. — Но това не стига, за да твърдим категорично, че между убийствата има връзка.
— Възрастта съвпада.
— Пак не е достатъчно.
— Маквей, не мога да не се съглася с капитан Каду — учтиво заяви Нобъл, сякаш разговаряха по време на следобедния чай.
При тази мисъл Маквей неволно погледна часовника си. Вече нямаше представа дали е ден или нощ.
— Ако не е връзка, дявол да го вземе, то поне имаме работа с такова съвпадение, че не можем да си затваряме очите — довърши Нобъл.
— Е, добре… — промърмори Маквей и изрече мисълта, която го бе мъчила през цялата вечер. — Да се чуди човек що за смахнат тип сме подгонили.