Вагонът пак намали ход. Маквей отново погледна името на станцията. Точно така! Тук трябваше да се прехвърли: Шарл де Гол — Етоал.
Той излезе сред навалицата от забързани пътници, изкачи се нагоре, мина край продавач на варена царевица и изтича надолу по стъпалата. На долната площадка последва тълпата към нова станция, търсейки с поглед нужния перон.
Двайсет минути по-късно той излезе от метрото и тръгна към улица Сен Антоан. Отсреща вдясно се намираше кафене „Стела“.
Беше 19:10 на 9 октомври, неделя.
57.
Бернхард Офен стоеше до прозореца в затъмнената спалня на Вера Монере и гледаше как долу таксито спира пред сградата. След миг Вера излезе и тръгна към входа. Офен се канеше да отстъпи назад, когато зърна иззад ъгъла да завива кола с изгасени фарове. Той се притисна към рамката и продължи да гледа. Колата — пежо последен модел — наближи по тъмната улица и също спря. Офен измъкна от джоба си миниатюрен далекоглед и го насочи надолу. На предната седалка имаше двама мъже.
Полиция.
Значи те правеха същото — използваха Вера, за да открият американеца. Държаха я под наблюдение и бяха последвали таксито. Трябваше да го предположи от самото начало.
Той отново надигна далекогледа и видя, че единият полицай говори по радиостанцията. Вероятно чакаха указания. Офен се усмихна; не само полицията знаеше за личната връзка на госпожица Монере с министър-председателя. Организацията бе открила това още когато Франсоа Кристиан се кандидатира за поста. С оглед на възможните политически неприятности при една по-категорична намеса, полицаите едва ли биха получили разрешение да влязат в сградата, независимо от подозренията си. Или щяха да останат на място и да продължат наблюдението отвън, или да чакат докато дойде началството. За Офен отсрочката бе предостатъчна.
Той бързо напусна спалнята, мина по коридора и влезе в тъмната кухня тъкмо когато външната врата се отвори. Дочу гласове и лампата в хола светна. Не можеше да различи какво точно говорят, но беше сигурен, че гласовете са на Вера и портиера.
Изведнъж двамата излязоха от хола и тръгнаха право към кухнята. Офен заобиколи масата, вмъкна се в килера, стисна валтера и зачака.
Вера влезе в кухнята и щракна лампата. След миг се появи и портиерът. На половината път към задния изход Вера спря.
— Какво има, госпожице? — запита портиерът.
— Аз съм глупачка, Филип — мрачно отвърна тя. — А полицаите са много хитри. Открили са шишенцето и ти изпратиха подобно, очаквайки да ми съобщиш и аз да постъпя точно както постъпих. Предполагат, че знам къде е Пол, затова са изпратили високия полицай, та да го помисля за убиеца и в страха си да ги отведа до Пол.
— Откъде знаете? — усъмни се Филип. — Никой, дори мосю Озбърн, не е виждал високия мъж отблизо. А ако онзи е бил полицай, щях да го позная.
— Да не би да познаваш цялата парижка полиция? Не ми се вярва…
— Госпожице, помислете за другата възможност. Ами ако не е бил полицай, а онзи, който стреля по мосю Озбърн?
Офен чу как стъпките им се връщат към кухненската врата. Лампата изгасна и гласовете взеха да заглъхват.
— Може би трябва да съобщим на мосю Кристиан — подхвърли Филип, докато влизаха в хола.
— Не — тихо отвърна Вера.
Засега само Пол Озбърн знаеше, че е скъсала с министър-председателя. Все още не бе решила дали да осведоми за тази промяна малцината посветени в тяхната връзка и как да го стори. Освен това последното нещо, което би желала, бе да забърка Франсоа в подобна история. Франсоа Кристиан беше един от тримата бъдещи кандидати за президентския пост, а жестоката конкуренция пред наближаващите избори вече бе прераснала в нещо, което коментаторите наричаха „политическа касапница“. Един скандал, особено свързан с убийство, би означавал пълна катастрофа. А независимо от края на връзката им, Вера все още дълбоко обичаше Франсоа и за нищо на света не би рискувала да провали кариерата му.