— Хайде бе! А аз мислех, напротив, тъкмо много умно съм постъпил, ако не се лъжа.
— Трябваше, вместо да се полюшваш тук във водата, да гониш беглеца. С шест ръце при всеки случай е по-лесно да бъде заловен, отколкото с четири.
— Е, да де, ако тия шест ръце имаха шейсет очи да се озъртат в тъмнилката. През нощта не търча аз подир никого. Та нали не мога да го различа. А искам ли да го чуя, трябва да спра и да се ослушам. Междувременно той ще получи такава преднина, че ще бъда принуден да се откажа. Измъкне ли ми се някой нощем, аз си го оставям кротичко да си припка и изчаквам деня. Тогава ще мога да виждам дирята му и да я следвам, докъдето ми е угодно. Вие обаче се затърчахте след тоя Уолкър ли, Хопкинс ли, като слепци и така затъпкахте следите му, че вече е немислимо да се открият.
— Хмм — изръмжа Дик. — Трябва да кажа, че извинението ти не звучи толкоз лошо. Но защо седиш в лодката?
— Също един много умен въпрос! Който пътува с кану, може и нещичко да е оставил в него. Нали?
Той се наведе в кануто, вдигна някакъв предмет и го подаде на Уил.
— Чанта? — учуди се този — И тежка. Какво ли може да има вътре?
— Изследвах я вече. Вътре има куршуми, но редом с тях и няколко фишека монети — сребърни долари, струва ми се.
— Това е добра находка. И повече нищо? Никакви документи или нещо друго?
— Не. Бъдете доволни и на парите!
— Много правилно. Но самия тип би било все пак хиляди пъти по-добре, отколкото парите му. Good luck, само като си помисля! Да стои пред мен, точно между юмруците ми, и да го оставя да офейка! Дик, какво ще кажеш по въпроса?
— Че сме най-големите магарета, които някога е имало. През всичкото това време копнеехме някой път да срещнем негодника и когато ни дотърча сега направо в мрежата, като паднал от небето, ние го оставихме да избяга. Срамувам се от самия себе си.
— Ха, така! — ухили се Сам. — Посрамувайте се малко! Но тая работа можете да я свършите и при огъня.
— Да, да вървим. Пушките ни още се търкалят там.
— Не. Имайте добрината, ако обичате, да си ги вземете от кануто!
— От кануто? Че защо си ги помъкнал с теб?
— Не схващаш ли? Исках да ви предпазя да не причините някоя беда. Можеше да улучите бедния дявол.
— Зарежи вицовете, Сам… наистина не ми е до шеги!
— Говоря най-сериозно. Оставете тоя Уолкър-Хопкинс да си търчи! Какво бихте спечелили, ако го убиете? Нищо! Да отиваме сега да спим, а пък на сутринта ще видим дали все пак няма да успеем да открием следите му. Това всъщност много не ми е присърце. Нали трябва да отидем до мястото на срещата във форт Гибсън… не можем да оставим другарите ни да ни чакат. А ако посветим половин вечност да търчим по дирите на някакъв си тип, ще отидем твърде късно и ще останем с пръст в устата, ако не се лъжа.
Той закрачи към огъня.
Поклащайки глава, Дик и Уил го последваха — не го разбираха. Какво ли искаше да каже с последните думи? За форт Гибсън, който се намираше на един ден път оттук, никога не бе ставало дума. Че той свързваше думите си с някакво намерение, това се разбираше от само себе си.
— Чу ли, Дик?
— Yes.
— Разбрали?
— No.
Още със стигането при огъня Уил се обърна към Сам.
— Какво имаш предвид всъщност с…
— Затваряй си човката! — пресече го Хоукинс тихо, но рязко. — Седнете и чакайте!
Той се приведе и пропълзя в най-близкия храст. Чуха го да прави обиколка. После се върна и седна при тях.
— Говорете толкова тихо, че само ние да се чуваме!
— Да не би да мислиш, че типът е още тук?
— А вие да не би да не мислите? Казвам ви, на негово място аз просто щях да си остана тук. Щях да се хвърля зад най-близкия храст на земята и да ви пропусна да изтърчите край мен. После щях да изчакам, докато си легнете и да се разкарам с кануто.
— И си на мнение, че той би могъл да стигне до същата идея?
— Да. Той не ми се стори на някой, дето си е паднал на носа. Имаше истинска мошеническа физиономия, така че като нищо го считам способен да му хрумне тази идея. Освен това чантата с парите му беше в лодката. Дори само заради нея би трябвало да опита да си възвърне имуществото.
— Сам, ти наистина не си лош тип. Изказваме ти нашето високо уважение.
— Pshaw! Признанието на двама грийнхорни наистина не е нещо кой знае колко ценно. Казвам ви, типът отдавна щеше да се е пръждосал с кануто си, ако не бях седнал в него!
— Значи тъкмо сега ще се измете!
— Това и трябва да направи!
— Как? Това и трябвало да направи?