— О, маса, ще мълчат, ще мълчат много!
Те взеха прането и припнаха. В голямата кухня завариха Елми. Беше оставила баща си насаме с върналия се от разходката Лефлър и си търсеше занимание да отклони мислите си от предстоящото нападение.
— Мис Елми, ние пак са тук! — провикна се Ми още на влизане.
— Отсъствахте твърде дълго — смъмри ги господарката. — Можехте много по-рано да свършите!
— По-рано? Ми и Ти не могли по-рано. Много друг задържане и много друг работа.
— Че какво задържане и каква работа пък?
— Първо идвал мъж в индианско кану. После идвал мъж с гъсталак по лице. След туй двама мъже, колкото бамбуков върлина високи. И накрай дошъл кавга между маса Лефлър и маса Адлер.
Елми Уилкинс заостри внимание.
— Кавга между двамата?
— Да. Маса Лефлър обидил маса Адлер. Маса Адлер трябвало го поздравяват, му се подчиняват, негов кон наглеждат. Маса Лефлър били зет на маса Уилкинс. Маса получавал сега съгласие на маса Уилкинс.
Елми стана пурпурночервена.
— Кой го каза?
— Маса Лефлър.
— На маса Адлер?
— Да.
— Какво отговори маса Адлер?
— Казал, всичко лъжа.
— И е така.
— Тогава станал маса Лефлър много гневен и замахнал маса Адлер ударят. Ама маса Адлер били много по-бърз и троснал маса Лефлър на търбух, че той прескундак по земя надалеч направят. О, Исусе, било толкоз красив!
— И какво се случил после?
— Аз изкрещят и Ти изкрещят. Тогава драсват зъл маса Лефлър да бягат. А маса Адлер идват при нас и заповядват хич нищичко да не каз… о, Исусе, аз сега все пак казват! Много лошо ни се пишат сега!
— Успокой се! Нищо няма да ви се случи, ама не бива да казвате никому!
Но само две минути по-късно Ми стоеше при годеника си Неро, черният кочияш, и му разказваше с най-чудновати жестове всичките си днешни преживелици.
Малко по-късно се появи слугата, за да помоли Елми да отиде при баща си.
Уилкинс посрещна дъщеря си с физиономия, от която лъхаха угриженост, вълнение и напрегнатост.
— Седни, скъпо дете! — каза. — Имам да ти съобщя нещо важно.
Той кръстоса крака и потърка с ръка няколко пъти челото си, сякаш му бе трудно да започне. Елми остана спокойно права.
— Зная какво искаш да ми кажеш.
— Надали.
— Определено. Изглежда ти е неприятно да засегнеш темата. Бих те помолила да пристъпиш с възможно най-малко затруднения.
— Ти говориш за нощното нападение. Ох, сега то ми създава по-малко грижи от…
— …от моята женитба — прекъсна го тя на думата. Уилкинс трепна изумено.
— Как, ти знаеш?
— Да. На Лефлър от дълго време му е на устата. Неговата тържествена поява днес ми навя предположението, че иска да говори с теб за намеренията си.
— Той го стори — отвърна плантаторът, видимо облекчен, че Елми престъпи така непринудено към тая работа.
— Ти какво му отговори?
— Още нищо. Нали трябваше първо да говоря с теб. Не бих дал ръката ти на никого без твоето доброволно съгласие, скъпо дете.
— Той за кога каза, че ще дойде да узнае решението ми?
— Още не си е тръгнал. Помоли за незабавен отговор и чака в приемната.
— В такъв случай много бързо ще го получи — откликна тя присмехулно. — Начаса отивам да му отговоря. Слисан, той я улови за ръката.
— Нима с такова удоволствие ще му дадеш наистина отговора си? Не съм го предполагал действително. Е, вярно, вие жените сте непредсказуеми. Мислех, че много добре те познавам, но виждам, че съм се заблуждавал.
— Да, заблуждаваш се, па, но не в тоя аспект, за който мислиш. Ела, моля!
Елми влезе с него в приемната, където Лефлър стоеше очаквателно до прозореца. Трябва да мислеше за Адлер, защото челото му бе покрито със заплашителни бръчки. Сега се обърна и съзирайки красивото момиче да държи усмихнато баща си за ръката, изразът му изцяло се промени.
— Толкова бързо! — възкликна. — Ще си позволя естествено да го изтълкувам като щастливо предзнаменование! Да смея ли да се надявам?
Лефлър поиска да улови ръката й, ала тя се дръпна крачка назад.
— По-полека, мастър Лефлър. Кажете по-напред на какво се надявате!
— Че вече сте решила да станете моя.
— Щом се надявате да ме притежавате, значи още не ме притежавате?
— За съжаление, не.
— Защо тогава твърдите пред други хора, че вече сте получил съгласието ми?
Елми го погледна така остро, че той сведе очи.
— Аз да съм твърдял? Пред кого?
— Пред мистър Адлер.
— Ах! Значи се е раздрънкал, безчестният тип!
— Не, той не ми е казал нито дума. Ми и Ти са били свидетелки на вашето изявление и поражението ви; те веднага ми разказаха. За толкова евтина стока ли ме считате, че е необходимо само да проявите воля и да ме притежавате? Тук действително сте се измамил. Думите, които сте изрекъл пред Адлер, са не само лъжа, но и оскърбление за мен. А на мъж, който ме оскърбява, естествено не мога да принадлежа. За любов въобще няма да говоря, но човек поне малко трябва да уважава онзи, на когото ще посвети целия си живот, а аз никога не бих могла да изпитам уважение към вас!