Той наистина свали пушката от рамото си, насочи цевта към главата на Лефлър и огледа предизвикателно кръга наоколо.
Дребничкият ловец играеше толкова добре комедията си, че никой не дръзна да възрази. Нещата изглеждаха така, сякаш Сам действително се канеше да стреля. Елми потрепери, ала не бе в състояние все пак да отклони очи от злокобната група пред себе си.
— Е, човече, как стои работата? — продължи Сам.
Ако не ми отговорите, ще приема, че сте Уолкър, и после за последен път в живота ще имате ръцете и краката си свободни.
— Аз съм Лефлър — изсъска пленникът.
— Как се намерихте в дрехите на злодея?
— Разменихме си костюмите.
— С каква цел?
— Исках да го спася.
— Защо сте му помогнал? Познавахте ли го?
— Не.
— Лъжете! Засрамете се! Искате да минавате за джентълмен, а се страхувате от един прост прериен ловец. Но аз съм твърде горд, за да продължавам да се занимавам с вас. Вие сте съюзник на един убиец. Носите неговите дрехи и сте му съдействал да избяга; по този начин бяхте сбъркан с него. Искахте да осмеете и измамите Сам Хоукинс. Сега си теглите последиците. Омитайте се оттук и за в бъдеще се пазете от подобни истории!
Уил сега вече пусна ръцете на пленника. Лефлър направи няколко бързи крачки напред, но спря, обърна се и вдигна ръка.
— Запомнете това, всички вие! Аз пак ще дойда! А на теб, куче, ще покажа какво значи отмъщение!
— Само че го подхвани по-умно! — ухили се добродушно Сам Хоукинс. — Защото ако попаднеш втори път в ръцете ми, ще идеш по дявола, в чиято музейна сбирка отдавна ти е мястото!
Лефлър се отдалечи с дълги крачки, Сам пък се метна на верандата, където Уилкинс сега беше сам, понеже Елми все пак бе избягнала последното унижение на Лефлър. Дик и Уил го последваха. Уилкинс даде знак на събраното множество. Хората се отдалечиха, коментирайки шумно и кресливо вълнуващото събитие до най-малката подробност. Негърът е майстор по вдигането на гюрултия, а негърката пък къде-къде го задминава.
физиономията на Уилкинс излъчваше голяма сериозност.
— Действително ли се намирахте в неясност по отношение лицето Лефлър? — попита той.
— Ни най-малко! — ухили се Сам.
— Аха, значи просто сте искал да представите един фарс?
— фарс? — откликна дребосъкът на свой ред много сериозно. — Работата наистина не беше за развлечение.
— Но не беше и нужна.
— Не била нужна? Хмм! Този човек си позволи да ме надхитри и трябваше да си понесе последствията.
— Значи само от съображение вашето, както изглежда, силно развито самочувствие бяхте подтикнат да ни представите това зрелище? Длъжен съм да ви порицая, мистър Хоукинс!
— Правете каквото ви е угодно! Аз също правя каквото ми харесва, а именно изпълнявам дълга си. Нека говорим за нещо друго. Кога ще пристигне войската?
— След мръкване. Мистър Адлер помоли чрез пратеника по възможност отрядите да не се оставят да бъдат забелязани.
— Много умно. По този начин ще връхлетим като хала типовете. Надявам се мнозина от тях да опънат петалата. Челото на Уилкинс се събра.
— Аз пък не се надявам. Аз искам да ги заловя и предам на правосъдието. Нека после властите процедират с тях според закона.
— Това звучи наистина много красиво, ама не чини хич нищо. Нехранимайковците ще бъдат хвърлени в ареста и ще имат всички възможности да офейкат. Тези неща вече са известни. Куршум в главата, и то веднага, това е най-добрата медицина срещу такава епидемия, ако не се лъжа.
Уилкинс направи неодобрително движение с ръка.
— След всичко, което казахте тук, длъжен съм да ви помоля най-настоятелно вие тримата изобщо да не участвате в тазвечершната история.
— Сериозно ли говорите? — попита Сам учудено. — Да се надяваме, че офицерът ще е на различно становище от вас, сър. И да се надяваме също, че ще ми предостави хората си срещу Уолкър.
— Какви са ви намеренията?
— Уолкър се намира при Лефлър. Аз нямам право да нахълтвам при него, но войската има тая власт. С помощта на войниците ще си доставя негодника от плантацията на Лефлър.
— Ако един такъв враждебен акт изходи оттук, ще си спечеля в лицето на Лефлър един непримирим враг. Такова нещо аз не желая. Ще упражня влиянието си въпросният офицер да не се принизи до ролята на изпълнител на личното ви отмъщение.
Уилкинс говореше с остър тон. Той се страхуваше от отмъщението на Лефлър. Сам Хоукинс от своя страна също се бе ожесточил. Но той по-добре съумяваше да се владее.