— Как бих могъл да ти отправя упрек, скъпи Херман!
— А майката, братята и сестрата? — намеси се Дейвид Линдсей. — Узнал ли си вече нещо за тях?
— Ни най-малкото. Трябва да призная, че постъпих в тайната разузнавателна служба, защото тази професия ме води надалеч из мохамеданските страни. Надявах се при тези пътувания да се натъкна на някоя следа от близките. Но досега всичко беше напразно. Едва днес…
Той беше прекъснат. Напоследък Линдсей се бе държал доста особено. Въртеше се на мястото си, правеше най-причудливи гримаси и въобще се държеше така, сякаш не можеше да дочака кога ще вземе и той думата. Сега пресече словоизлиянията на Херман.
— Heigh-day.., в такъв случай аз знам повече от теб! Не само следа, ами цял-целеничък Адлерхорст даже имам. факт! Yes.
Херман го погледна сащисано.
— Не те разбирам.
От удоволствие тънката уста на Линдсей се разтегна от едната ушна висулка до другата.
— Винаги казвам това, което мисля. Yes.
— Открил си някой Адлерхорст?
— Yes.
— Сиреч някой от братята ми?
— Yes.
— И кой пък? Мартин или Готфрид?
— Мартин.
— Къде?… Къде?
— В Америка.
— В… Америка? Невъзможно!
— Защо невъзможно? Не се шегувам. Дейвид Линдсей съм. Yes.
Не е трудно да си представи човек в каква възбуда изпадна Херман от това известие. Думите следваха една след друга и скоро той бе научил всичко, което Линдсей знаеше.
Както вече бе споменато, Херман бил първият член от семейството, за когото се намерил купувач. Какво бе станало с майката, братята и сестрата, той не знаеше. Сега научи понататъшното. Мартин, който по онова време броял пет години, останал последен. Колкото и малък да бил, все пак живо впечатил в паметта си ужасното събитие. След Херман била Продадена дойката, после дошъл на ред шестгодишния Готфрид и след това майката с малката Лиза. Накрая останал непродаден само малкият Мартин. Но колкото и да се стараел сегашният му господар, така и не намерил купувач за слабичкото дете. Нищо друго не оставало на роботърговеца, освен да опита да го пласира на някой друг пазар за роби. Малкият Мартин бил качен на един кораб и отплавали — накъде, по-късно не можел да каже. Но в открито море робският кораб бил спрян от един европейски параход и претърсен. Всички пленници получили свободата си. Към малкото момче изпитал съчувствие един богат американски плантатор, който измолил да го вземе със себе си и да се грижи за него. Да, сторил и нещо повече: направил щателна проверка в Германия за евентуално живи роднини на детето. Така узнал, че съществувал само един сродник — братът на Ана фон Адлерхорст, който обаче живеел в Англия. Дейвид Линдсей веднага проявил готовност да се заеме със сирачето, ала плантаторът междувременно бил обикнал Мартин и отказал да го даде. Линдсей се примирил, толкова повече, че малкият се бил привързал към своя настойник и бил добре настанен при него. Независимо от това той не пропускал от време на време да се осведомява за своя племенник. Ето как сега сър Дейвид бе в състояние да информира Херман, че брат му живее като управител на плантацията на своя настойник. Чувствал се добре; само едно хвърляло сянка върху неговия живот — неизвестната съдба на неговата фамилия.
— Well — заключи Линдсей изложението си, — в крайна сметка аз тръгнах да издирвам близките му. И така стана, че се препънах тук във втория ми племенник, а може би и дори в племенницата. Ще открия също и майката, и другия ти брат. Дребна работа за Дейвид Линдсей. Yes.
Херман Валерт-Адлерхорст и Паул Норман изслушаха напрегнато, със затаен дъх неговия разказ. Херман бе така разтърсен, че дълго време не намери дума за отговор. Сърцето му бе преизпълнено. Най-сетне дойде на себе си.
— Днес е най-прекрасният ден от моя живот — каза той на Дейвид Линдсей. — Да даде Бог твоите изпълнени с упование надежди да не те разочароват и аз да се събера някой ден с близките си. Със своята радостна вест ти постави началото, а и аз съвсем неочаквано се натъкнах на една странна следа.