— Как? Какво? Следа? — попита англичанинът. — Кога? Къде?
— Я погледни този часовник!
С тези думи той подаде на Линдсей часовника, който по време на целия разказ не бе изпускал от ръка.
— Heavens! Та това е гербът на Адлерхорст! А под него… тук ясно се вижда името Бруно фон Адлерхорст. Какво означава това?
Паул Норман също посегна към часовника и го разгледа внимателно.
— Това означава — отвърна Херман, — че мъжът, от когото взехме часовника, трябва да знае и ще ни каже откъде го има.
— Yes. Още утре заран ще навестя човека.
— Да не би да се каниш да му кажеш, че сме му свили часовника!
— Damned, прав си! Но какво да правим в такъв случай?
— Ще трябва да обмислим. Не бива да предприемаме нищо, преди да сме го обсъдили най-подробно помежду си.
— Well. Да останем засега още при твоето семейство. Имаше ли баща ти врагове?
. — По онова време бях твърде малък, за да мога да отговоря със сигурност на този въпрос. Знам само, че един турчин посещаваше много често нашето семейство. Това общуване внезапно намери края си. Изглежда татко е имал някакво спречкване с него.
— А-ха! Как се казваше турчинът?
— Вече не си спомням.
— Жалко. На мнение съм, че твоята фамилия е станала жертва на някакво отмъщение.
— За това вече съм мислил и аз.
— Тъй ли? Защо?
— Имахме един лакей, французин на име Флоран. Той винаги се държеше много мило с нас децата, ала въпреки това аз не можех да го понасям. Той също беше при нас, когато ни нападнаха джехеините. От онзи миг повече не съм го виждал.
— Може би е бил убит?
— Не, съвсем определено знам, че не беше нито сред мъртвите, нито сред пленниците. Къде се бе дянал? На първо време този факт въобще не ми направи впечатление. Но по-късно, като мъж, ме обезпокои.
— И какво си помисли?
— Флоран не бе в добри отношения с майка. Навремето не бях обръщал внимание на това, ала по-късно грижливо го обмислих. Майка беше винаги радостна, когато Флоран напускаше стаята, докато в негово присъствие всеки път бе мълчалива и сдържана.
— Интересно! Странно! Как си го обясняваш?
— Мисля, че Флоран е престъпил границите, делящи го от господарите, и е бил скастрен от майка ми.
— Възможно. Така кажи-речи мисля и аз.
— И къде ще е отишъл Флоран при нападението на джехеините? Той из един път изчезна като издухан. Дали не е играл някоя предателска игра?
— Възможно! Но как би могъл да встъпи в съюз с разбойниците?
— Това наистина и аз не знам.
— Дали в играта не е имал пръст и «турчинът», за когото преди малко разправи?
Херман сви рамене.
— Не мога да кажа. Тогава бях твърде малък. Но още нещо трябва да спомена. Когато излязохме днес от къщи, лицето на дервиша прикова вниманието ми. Точно така би трябвало да изглежда днес, или поне много да му прилича, оня Флоран.
— Сигурно ще е само случайност!
— Естествено. Но защо тоя обесник ще ни посвещава така упорито вниманието си?
— Не знам. Дейвид Линдсей съм. Какво ми влиза в работата тоя турски просяк? Yes!
— Да оставим миналото и да се позанимаем по-добре с настоящето! — отклони посоката на разговора Норман. — Я нека видим по-добре какво съдържа кесията, която отмъкнахме на Ибрахим.
Преброиха съдържанието — възлизаше на няколкостотин пиастъра.
— Не съм и мислел, че някога бих могъл да стана пладнешки разбойник — ухили се Линдсей. — Но от първия си успех съм много доволен. Жалко, че тоя начин на изкарване на насъщния обикновено завършва с бесилото. А ето и ключа! Юначага, който… By Jove, ама че сме загубени!
— Защо — попита Херман.
— Дали това всъщност е истинският ключ?
— Да се надяваме!
— Да се надяваме… това не може да ме задоволи. Та нали имахме възможност там на къра да го пробваме дали отключва.
— Това е вярно. А ние хич не се и сетихме!
— Never mind! (Не вреди!) Трябва само да наваксаме пропуснатото.
— Как? Да излизаме още един път от града?
— Yes. Веднага ще отърча дотам.
— Не, скъпи вуйчо! Остани си отпочини за утре! Ние двамата ще я направим тая разходка.
— Well. Нямам нищо против. Впрочем изобщо не мога да изразя колко благотворно ми подейства това твое обръщение «скъпи вуйчо». Така ми е приятно, като че някой ме е дарил със сто хиляди фунта. Yes!
Сега се посъветваха сериозно относно следващите стъпки. После определиха за сборен пункт едно кафене в Стария Стамбул и се разделиха. Паул и Херман се запътиха още веднъж към намиращия се извън града Калидже оглу.