— френския.
— Добре, да говорим тогава на френски. Но не тук. Отведи ни, моля, в приемната.
Ибрахим бей мудно осъзнаваше, че тези двама чужденци се бяха одързостили да се вмъкнат при него без общоприетото предварително уведомяване. Като в просъница им отвори вратата и ги пропусна да влязат. Те се намериха в едно помещение, подредено с цялото му ориенталско великолепие, в което стопанинът тъкмо се бе отдал на насладата от сладкото бездействие — кефа. Той се отпусна на една издута възглавница, ала не покани двамата да се настанят на свой ред.
Възвърна си бавно самообладанието и измери натрапниците с поглед, от който говореше негодувание и презрение, но и известна доза угриженост. Какво ли искаше от него немецът, комуто бе поставил клопка на гробището? Немецът, притежаващ една толкова поразителна прилика с мъжа, в чийто живот и семейство той бе играл съдбоносна роля? Този млад човек наистина ли бе някой от синовете на убития? И ако това бе така, с какво намерение се бе появил той тук? Някакво подозрение, някаква следа ли го водеше насам… и възнамеряваше ли да му дири сметка?
— Сигурно давате мило и драго да разберете какво всъщност правим при вас? — поде Херман на френски.
— Естествено!
— Е, не е нещо чак толкова важно. Само купих една вещ, която искам да ви покажа. Тази заран се натъкнах случайно на един търговец, който ми предложи за покупка някакъв часовник.
— Часовник? И какъв?
— Златен, много добра работа, инкрустиран с диаманти и украсен с герб.
— Бива ли да му хвърля едно око?
Херман извади часовника и го поднесе пред очите на Ибрахим, така че да го разгледа, но да не може да си го вземе.
— Онзи, който са ви отнели ли е? За него ли пише във вестника?
На първо време Ибрахим не знаеше какво да отговори. Ако младият немец беше син на убития, то щеше да познава часовника на баща си и естествено щеше да попита как е попаднал в негово притежание. От друга страна, не можеше да отрече, че е негова собственост, защото нали бе точно описан в «Басирет»..
— Моят действително изглеждаше подобен на този — отвърна по тази причина уклончиво.
— Само подобен? — усмихна се Херман. — Аз съм убеден, че е вашият, тъй като от вътрешната страна на капака носи герба и вензела на някой си Адлерхорст, точно тъй, както се съобщава в «Басирет».
Сега всеки изход на Ибрахим бе преграден и той трябваше да вземе открито становище.
— Ако сахатът действително притежава тези белези, то той наистина е моята собственост.
Същевременно протегна ръка да си вземе часовника, ала Херман го тикна спокойно в джоба си.
— Ваша собственост? Ще трябва първо да го докажете. Аз по-скоро мисля, че принадлежи на мен.
Ибрахим смени цвета си. Значи тоя млад мъж беше все пак синът на някогашния консул. Но как се бе озовал насам? Та нали знаеше, че всички членове на фамилията Адлерхорст бяха продадени в робство. В случая имаше само един изход: да отрича всичко.
— Много съм учуден. Как бихте могъл да твърдите, че този сахат, който през всичките години е бил мое притежание, ви принадлежи?
— Защото аз съм синът на Бруно фон Адлерхорст.
Ибрахим беше очаквал този отговор, но въпреки това се изплаши. Окопити се обаче бързо. Беше убеден, че са унищожени всички документални доказателства, с които би могла да се докаже фамилната принадлежност на тоя фон Адлерхорст. Как тогава щеше да се легитимира младият немец като един Адлерхорст?
— Ако вие наистина сте Адлерхорст, признавам, че имате основателни претенции за притежание на сахатника — изрече той с крепка увереност. — Но, моля, покажете ми по-напред като доказателство документите си!
Беше налучкал верния подход, както разбра от въпросителния поглед, който Херман хвърли на сър Дейвид. На практика той притежаваше само документи, издадени на името Валерт. Медальонът с портрета на Ана фон Адлерхорст не можеше в юридически смисъл да бъде признат като доказателствено средство.
Но в затрудненото положение Линдсей умело му се притече на помощ.
— Да не си мислите, че тоя млад мъж винаги мъкне със себе си кръщелното свидетелство и имунизационния си картон? Аз, сър Дейвид Линдсей, ви заявявам, че този мосю е мой племенник, което означава: синът на моята сестра, Ана Линдсей, по мъж Адлерхорст. Това достатъчно ли е? Ако не, само се поразходете до британската легация! Yes!
Беше казано ясно и натъртено и Ибрахим не се осмели повече да възразява.
— Мога ли да попитам как е достигнал до ръцете ви този часовник? — продължи дознанието Херман.
— Не съм задължен да ви давам информация.