— Не? Аз пък ще ви докажа, че сте длъжен. Членовете на моето семейство изчезнаха, станаха жертва на едно престъпление. Този часовник ми дава в ръката следа, която аз на всяка цена ще проследя.
Ибрахим се надигна от мястото си. Веждите му се свиха заплашително, а очите засвяткаха.
— Аз съм верен последовател на Пророка, а вие един гяур, когото всъщност изобщо не би трябвало да приемам у дома си! Само една дума от моя страна и ще ви тикнат в хапсоната, похитител неден!
Ибрахим смяташе, че е изиграл най-големия си коз, ала скоро бе принуден да съзнае, че ефектът не се появи.
— Похитител? Как тъй?
— Ее, аз притежавам доказателство, че сте искал да подмамите на гробището моята любимка от харема!
Херман се усмихна.
— Вашата любимка? Вярно е — отвърна спокойно. — Но не мислите ли, че за това е могло да има друга причина, а не отвличането на тази жена?
— Друга не зная.
— Но пък аз, да! Аз търся близките си, които са били продадени като роби. Следата ме доведе при вас. Кой може да ми се докачи, че като чужденец съм пренебрегнал бариерите, поставени тук между общуването на мъж и жена? Сторих го само за да узная нещо за моето семейство.
Изявлението беше поднесено с такава убедителна сила, че Ибрахим не намери какво да отговори. Той представа си нямаше, че Херман придаде на нещата този майсторски поврат единствено за да измъкне самия себе си от примката.
— Не знам нищо за вашето семейство.
— И никога не сте се срещал с някой Адлерхорст?
В този миг в главата на лукавия Ибрахим проблесна една мисъл.
— Вярно, че веднъж срещнах един немец, който се казваше така или нещо подобно.
— Къде?
— В Монако.
— А-ха, в свърталището на хазарта?
— Да. Беше се увлякъл в играта и изгуби всичко. На края заложи часовника си и аз го спечелих.
— Добре го намислихте, но… лъжете!
— Това е оскърбление! — кипна Ибрахим.
— А аз повтарям: Лъжете! Когато един играч вече няма пари и залага по тая причина някакъв друг предмет, то работа е само на банката да приеме залога. Следователно само банката може да е спечелила часовника, не обаче и вие.
— Аз после го откупих от нея.
— Преди малко го бяхте спечелил, а сега купил. Чудесен подход да си извоюва човек доверие. Аз не се оставям да ме заблудят. Впрочем мога да положа свещена клетва, че в деня на смъртта на баща ми часовникът все още беше негово притежание.
— Приказвате каквото на вас ви отърва! Още сега ще отида при представителя на Германия и ще му се оплача каква визита прави един немец на един турски сановник.
— Ще го приема като така добре дошло, че дори ще помоля да ви придружа. По-добре ще е да се явим двамата едновременно, та работата да се опрости.
— Well, и аз ще тръгна с моя племенник — намеси се англичанинът. — Може да ви хрумне също да се оплачете от мен в британската легация.
— Изпитвам съмнение във вашата вменяемост — изсъска Ибрахим. — Ако не беше такъв случаят, другояче щях да разговарям с вас. Цялото ваше държане е странно във висша степен. Оскърбихте ме, посегнахте на моя слуга и аз ще ви заставя да ми дадете удовлетворение!
— Тъй, тъй! Но дотогава нека си кажем сбогом.
— Виждам се принуден да оставя часовника във ваши ръце, макар да е моя собственост!
— А аз се виждам принуден да го взема със себе си, защото беше собственост на моя баща… Хайде, вуйчо!
Тръгнаха.
— Проклет хаирсъз! — изръмжа яростно в брадата си Ибрахим. — Дали си има някакъв хабер от моите тайни? Че пък и баш в неговата ръка ли трябваше да падне тоя сахат! Ама че серсемска история!
Линдсей слезе с Херман по стълбите. Долу в двора чернилките бяха събрали глави и като ги съгледаха чевръсто се разпиляха на всички страни.
— Какво ще кажеш за бея? — попита отвън Херман.
— Кучето има истинска мошеническа физиономия.
— Мисля, че сме на вярната следа! Тоя Ибрахим е престъпник. Това, което му казах, пред никой друг мюсюлманин нямаше да посмея да го изрека. Трябва да не му е чиста съвестта на нехранимайкото. Ще го държа под око, защото сигурно знае за близките ми повече, отколкото иска да признае.
Трябваше да дадат път на едно малко, бляскаво шествие. Четирима носачи приближаваха с разкошна носилка, пред която подтичваха двама мъже с бели тояги в ръце. Завесите на носилката бяха дръпнати, така че не можеше да се види кой се намира вътре. Хората подминаха в ускорен ход.
— Забележителен обичай — отбеляза Линдсей. — Това трябва да бе някой знатен господин!
— Беше една от султанските носилки. Аз трябва да знам коя е нейната цел. Може би е нещо по моята специалност. Остани със здраве, вуйчо! Ще се срещнем довечера!