— Няма да го сторят, защото ти няма да живееш като бей, а като човек, изпаднал в немилост, който следователно има всички поводи да се гневи на султана и на мен да мъсти.
— Твоята мъдрост е голяма; тя мисли за средства, за която аз някога не бих се сетил.
— Нека думата не те ядосва — ти ще работиш като наш шпионин. Това е хитрина, стара колкото историята на света.
— В такъв случай сигурно ще трябва да приема някакво друго име?
— Да.
— Какво?
— Още не сме го определили. Документите ти ще гласят съобразно него. Ти няма да си бей, а само ефенди.
— Защо не по-добре нещо друго — занаятчия или търговец?
— Един такъв не би имал достъп до бея на Тунис, а ти трябва да стигнеш в негова близост, ако искаш да постигнеш целта ни. Ефендито е чиновник или учен, който лесно може да се приближи до даден властелин.
— Кога трябва да отпътувам?
— Работата е спешна. Трябва да заминеш тайно, още тази нощ. Аз ще се погрижа за подходящ кораб, който да те отведе направо в Тунис.
физиономията на Ибрахим придоби малко умислен вид. Имаше все пак някои неща, които не позволяваха да се зарадва на едно такова прибързано отпътуване.
— Мислите ти изглежда не са весели — отбеляза Великия везир. — Сподели с мен какво те кахъри. Ако е възможно, с удоволствие ще изпълня желанията ти.
— Господарю, аз имам… харем!
— Харизал си сърцето си на някоя от твоите робини? Та нали се знае, че притежаваш най-красивите девойки в Стамбул.
— Жената е създадена да радва сърцето на мъжа. Онзи, към когото сияят чифт красиви очи, изпълнява дълга си с двойно по-голямо усърдие.
— Прав си. Затова нямам нищо против, ако пожелаеш да вземеш със себе си няколко от твоите робини.
— Няма ли да направи впечатление, че един ефенди, един скромен учен или чиновник, притежава повече от една кадъна?
— Познавам достатъчно ефендита, които имат по няколко кадъни. Теб колко ще те придружат?
— Само две.
— Тогава не съществува никакъв риск. Та нали можеш да кажеш, че са ти сестри, или пък че едната ти е сестра, а другата — жена. Сега отивам при султана и ще свикам министрите да се посъветваме. После ще получиш инструкциите си. Ръката на султана ще се отвори за теб, за да не ти липсва нищо. Сега те напускам. Наложи на хората си мълчание за моето посещение!
Великият везир се сбогува с благоразположена физиономия. Долу мина край робите, които се хвърлиха отново на земята, без да им обърне внимание. Носачите го чакаха. Той се качи и те го понесоха тичешком обратно към Сарая.
Осма глава
Разочарования
С нетърпелив копнеж очакваше Паул Норман да наближи следобедният час, когато отново щеше да има щастието да работи по портрета на любимата. И докато си припомняше вчерашното блаженство го връхлетя и внезапен страх.
Дервишът не му се харесваше. Защо този човек бе поискал точно Чита да види, той, който бездруго не можеше да я купи? Единственият отговор на този въпрос бе, че действаше по заръка на някой друг. И при тази мисъл на Паул Норман му се сви сърцето. Вярно, тя беше определена за султана, но нали ако някой друг платеше добре, щеше също така лесно да я получи.
С тези мисли той се отправи още в предобеда — Херман беше отишъл при Линдсей — към търговеца на роби Бариша. До неговата къща спря нерешително за няколко минути. Да влезе ли? Сега, по това необичайно време? Няма ли да събуди подозрението на мнителния Бариша?
Но нещо не му даваше мира. Изостави всякакви колебания, закрачи по коридора и похлопа на вратата, през чието прозорче Бариша винаги се грижеше да завре дългия си нос. Той и сега се появи.
— Ти ли си? — учуди се старият. — Влизай!
После отвори и проучи младия мъж с озадачен поглед.
— Защо идеш заранта, след като времето ти за рисуване е следобед?
— Днес следобед няма да имам време, затова исках да те питам дали ще позволиш да си свърша сега работата.
— Аз вече нямам картината.
Паул Норман имаше чувството, че е получил удар по главата.
— Че какво си я направил? — попита беззвучно.
— Продадох я.
— Та тя още не беше довършена.
— Нищо не вреди.
— Също така още не е платена. До този момент тя си е моя собственост и ти нямаш право да я продаваш.
— Не си прави майтап! Аз ти заръчах картината. Тя значи принадлежи на мен!
— Не се шегувам. Искам си картината!
— Трябва ли още един път да ти го казвам? Тя е продадена!
— Сигурно заедно с робинята?
— Да. Да не си мислиш, че бих продал пишманската ти мацаница без момичето. Никой не би дал и пиастър за нея!