— Кой я купи?
— Нямам право да ти кажа.
— Е, ще го узная при съдията.
— Че иди, де! Никой кадия и никой муллах няма да поиска от мен да му назова мъжа, който е купил робиня от мен.
— Но ще те принуди да ми назовеш мъжа, който има моя картина.
— Няма да ме принуди. Достатъчно е само да отрека всичко. На това отгоре после ще те накажат, защото ти, неверникът, си хвърлил подозрение върху един последовател на Пророка, че престъпил повелите на Корана, като е наредил да му рисуват картина. Бъди разумен значи! Откажи се от картината! Аз ще ти я платя.
— Тя не ми е за Продан.
— Охо! Цената беше вече уговорена!
— За готова картина, но не за недовършена. Искам си обратно картината или настоявам да я довърша за този, комуто принадлежи.
— Не говори глупости! Ето ти триста пиастъра — плащам ти, като че съм падишах.
— Така ли мислиш? За триста пиастъра не бих ти я оставил.
— Върви при Шейтана или при когото щеш, само се пръждосвай оттук!
Паул Норман разбра, че от Бариша повече няма да узнае, и се отдалечи със стаен гняв. Съумя да се овладее единствено за да не събуди у стария подозрение по каква причина всъщност се интересува от купувача.
Значи необяснимият страх, който преди туй бе изпитвал, все пак не бе го измамил: Чита беше продадена! Но на кого? Напразно си блъскаше главата. Най-доброто беше да потърси Херман Валерт.
Вкъщи трябваше доста дълго да чака приятеля, който още не се бе върнал от посещението си при Ибрахим.
След обяд той най-сетне се появи. Изплаши се, като чу какво се е случило. Дълго се съвещаваха помежду си, но колкото и да умуваха, не стигнаха до резултат.
— Зад цялата тая работа не се крие никой друг, освен дервишът — рече Херман. — Но по чие поръчение е действал?
— Даа, де да можехме да го узнаем! Но чакай, дали Али, негърът, няма да ни издаде къде се намира Чита? Аз винаги съм му плащал добре, а със сигурност може да се допусне, че срещу един добър бакшиш той ще издрънка тайната.
— Не бива да се показваш пак пред дъртия.
— Действително. Ще трябва значи да измислим някое средство, с което да подмамим търговеца да излезе за малко от къщи.
— Така става. Само се пита как да го осъществим.
— Нека помислим! Впрочем има още време. Не бива веднага да се пристъпва към нещата. Би могло да обърне внимание. Предлагам да навестим вуйчо ти. Може би той ще знае някое средство.
Не, Линдсей също не знаеше средство. Но за да отвлече вниманието на Паул Норман и го поразсее, предложи едно пътуване за разходка и двамата се съгласиха. Да знаеше Норман, че това пътуване щеше да се проточи до късна вечер, щеше, разбира се, да откаже. Думите на Линдсей, че има време да събере сведенията си, не бе схванал в смисъл, че ще трябва да чака чак до утре. Не, още днес трябваше той да е наясно! Тя беше продадена, значи собственост на някой друг… Какво ли не можеше да се случи до утре?
По тази причина до вечерта бе обладан от тревога. Едва тръгването към харема на Ибрахим бей го насочи към други мисли и го откъсна от размишленията около загубата на любимата.
До полунощ имаше около час и половина, когато тримата биеха път към Калидже оглу пак във вчерашните си костюми.
— Естествено кумът ще бъда аз! — обърна се ненадейно Линдсей към Херман.
— Кумът?
— Well. На сватбата.
— На чия сватба?
— Е де, е де, на твоята.
— Искаш да кажеш веднага да я взема?
— Yes.
— Нека почакаме… такива работи обикновено не се развиват така бързо. Преди всичко не съм говорил с нея още и дума по въпроса.
— Well, аз ще разменя някоя думица с нея.
Херман спря удивен.
— Да не би да се каниш да влезеш заедно с мен в градината?
— Ами вън ли трябва да остана и да пържа понички?
— Това не, но…
— By Jove, тук няма никакво «но».
— Моля, сър Дейвид, влюбените не обичат да ги смущават! — намеси се Паул Норман. — Ние ще оставим Херман естествено сам, но ще го пазим.
— Хубаво. Добре. Съгласен. Ама как пък ще го пазим? Да не би отвън?
— Не. Ще влезем с него.
— Well. Така мисля и аз. Вие сте разумен човек. Но чувам да се плиска вода, а ето го вече и високият зид.
— Да, това е същата вода, в която вчера се плацикахте. Да изчакаме минутка. Трябва да помислим какво ще правим, ако ни открият.
— Можем да се уговорим само едно — отвърна Херман. — Тъй като няма как да се прехвърлим през зида, трябва да излезем пак през портата, дори ако се наложи да си пробиваме път със сила. Няма от какво да се боим. Всеки има по два револвера, което прави трийсет и шест изстрела. С тях можем да пратим по дявола всички създания, живеещи зад стените. Най-важно е само кой да съхранява ключа.