Спотаиха се мигновено в шубрака. Стъпките приближаваха. Скоро съгледа една фигура, ала не бяха в състояние да различат чертите на лицето.
— Пет! — обади се тя — Херман Валерт ефенди!
При споменаването на това име те разбраха, че пред тях стои техният съюзник, и излязоха напред.
— И в името на Аллах! — възкликна изплашен довереникът на Закума. — Трима души! Нали трябваше сам да се явиш!
— Взех приятелите си, за да бдят над моята сигурност.
— За това аз и без друго ще се погрижа. Сам човек е много по-сигурен от трима. Отпратете ги!
— Не става. След като са веднъж вече в градината, нека си останат. Кога ще дойде господарката?
— Закума ме прати да проверя дали си тук. Как стигнахте в градината?
— През входната порта. Но не се грижи за нас, ами иди доведи Закума!
— Много добре ще трябва да се грижа аз за вас. Защото май не всичко е наред. Господарят е тук.
— Ибрахим?
— Да. И дервишът Осман е при него. Когато тоя е тук, винаги има нещо, на което човек да не се радва. Пристигнаха още следобед и се държат много потайно. Нищо не можах да видя и узная, но изглежда опаковат едно-друго, досущ, като че се стягат за път.
— Да не би да вземат Закума със себе си?
— Не вярвам. На няколко пъти дебнах тайно, но не забелязах да е опаковано нещо от имуществото на жените.
— В кое помещение живее тя?
— В онова, чийто прозорец можете да видите, че свети.
— А как ще слезе?
— Там отпред до зида лежи една стълба, която градинарят използва при подрязване на дърветата. Ще я облегна и Закума ще слезе по нея.
— Но ако някой случайно намине и я забележи?
— Аз ще стоя отпред в двора на стража и веднага ще доложа, ако има нещо необичайно. Аллах да е с вас!
Той тръгна. Дейвид Линдсей и Паул Норман също се отдалечиха. Последваха посипания с пясък път, който водеше от ъгъла на градината към къщата. От двете страни, с къси промеждутъци, той бе обточен с декоративни храсти. При една от тези групи Норман спря.
— Тук ще е най-доброто място. Да залегнем в тревата зад храста!
Сториха го и сега имаха възможност да наблюдават точно прозореца, зад който живееше Закума. Светлината се процеждаше през малките зирки на дървената решетка. Нейният съюзник междувременно бе облегнал стълбата, качи се горе и почука тихо на решетката. Видя Закума да седи на дивана с Чита. Първата дойде до прозореца.
— Тук ли е?
— Да, чака в ъгъла.
— Сегичка.
Закума загаси светлината и заслиза към градината по стълбата. Слугата стоеше долу и я държеше здраво.
— Господарке, той не е дошъл сам — доложи. Взел е и другите двама със себе си.
— Каква непредпазливост! Те при него ли са?
— Не. Пазят по към къщата.
— Тогава върви в двора и си дръж очите и ушите отворени!
— Позволи ми преди туй един въпрос, о, господарке! С този франк ли ще бягаш?
— Но да не ме издадеш?
— Няма. Аллах ми е свидетел, че съм ти верен.
— В такъв случай ще ти кажа, че е много вероятно да тръгна с него.
— Ох, вземи ме със себе си, господарке!
— Такова е намерението ми. Ти ми оказа големи услуги и ето защо на драго сърце ще те взема с мен. А сега върви… не бива да губим време.
Слугата се отдалечи към двора, а Закума побърза към градинския ъгъл.
През туй време Херман седеше с трепетно очакване на пейката, под храстите. Той в никой случай не подценяваше големината на рискованото начинание; още по-голямо обаче бе щастието да знае, че любимата ще дойде при него.
Долови леките й стъпки още преди да е съумял да види забулената й фигура. И ето че тя приближи, очакваната. Той се изправи и разтвори ръце, за да я притегли към себе си. Но отново ги отпусна, чувайки нейния любезен, ала хладен глас.
— Аллах те поздравява — каза тя сдържано. — Поиска да говориш с мен.
— Ти ли си Закума, която видях вън от града в Долината на сладката вода?
— Видя само ръката ми, която ти подадох, за да ти благодаря.
— О, аз зърнах не само ръката ти, а и самата теб без було, когато лудуваше с дружките си зад храстите! Сърдиш ли ми се?
— Не би било справедливо от моя страна, защото ти рискува живота си за мен. Седни и позволи да се настаня и аз до теб!
Поканата прозвуча наистина мило, ала в никой случай не така, както би го рекла една жена, чието сърце чезне по любимия. Той се отпусна и тя седна до него. Възникна малка, кажи-речи неловка пауза.
— Защо искаше да говориш с мен? — поде тя най-сетне.
— Не можеш ли да се досетиш, Закума?
— Ти си ме шпионирал и си ме видял без яшмак, аз съм ти харесала, добре. Сега ме посещаваш, за да разказваш в твоята родина, че си сербез и толкова неотразим същевременно, та си проникнал в един харем и си покорил една от ханъмите.