— В такъв случай мислиш погрешно, много погрешно.
— И кое е правилното?
— Че те обичам! Обичам те с цялата си душа!
— Така казва всеки, който иска да спечели една жена за по-приятно прекарване на времето.
— За по-приятно прекарване на времето? О, Закума, колко зле ме преценяваш! За мен това е свята сериозност! Знаеш ли старото предание, че при раждането на момче Аллах извиква в небесата името на момичето, което ще му принадлежи, макар то да се роди едва по-късно?
— Чувала съм. Това е християнска легенда.
— Е, когато те видях, имах усещането, че при раждането ми Аллах не е извикал никое друго име, а твоето… че моята душа не би могла някога да се съедини с някоя друга, освен с твоята! От този миг аз принадлежах единствено на теб и за мен бе безспорен факт, че бих рискувал живота си за теб! Ето защо бях безкрайно щастлив, когато животните ти се подплашиха и можах да те спася. Чух гласа ти, съзерцавах ръката ти, която имах право да целуна… а после, после те видях отново на пазара! Не беше ли това воля на съдбата? О, Закума, моят екстаз не можеше да се измери със земните мерила! Сега ще твърдиш ли все още, че съм дошъл днес при теб само за по-приятно прекарване на времето?
Беше говорил с дълбока задушевност и наведено към нея лице, за да наблюдава какво впечатление ще породят думите му. Закума не беше се разбулила, тя и сега остави лицето си покрито, ала оброни глава към гърдите, сякаш заслушана в неговия глас.
— Наистина ли толкова ме обичаш и желаеш да стана твоя жена? — попита най-сетне с угнетен тон.
— Да, Заклевам ти се, че сърцето ми се стреми единствено към теб!
— Ти си християнин, нали?
— Да.
— Позволено ли е един християнин да вземе за жена мохамеданка?
— Не. Но любовта не познава препятствия.
— Добре! — каза рязко тя и обърна глава към него. — Ако ти обещая любовта си, ти ще изоставиш ли вярата си, за да ме притежаваш, и преминеш в моята?
Такъв въпрос не беше очаквал.
— Не — отвърна колебливо.
— Значи не ме обичаш!
— О, Закума, цялото ми сърце ти принадлежи… до гроб… но моето вечно блаженство…
— Значи си на мнение, че аз трябва да изоставя вярата си за твоя угода?
— Смея да се надявам.
— Тогава очакваш от мен по-голяма жертвоготовност, отколкото ти самият притежаваш. На мен обаче моята вяра ми е също толкова скъпа, колкото на теб твоята.
— Не можем ли да си принадлежим, без да се отказваме от вярата си?
— Не, тъй като ти току-що обясни, че един християнин няма право да има за жена една привърженичка на исляма. Херман се изправи и каза печално:
— Когато удовлетвори желанието ми за тази среща, не мислех, че разговорът ни ще има такъв край. Ти ме притегляше към себе си с цялата си мощ; струваше ми се, като че небесата се отварят за мен, а сега…
Той не довърши изречението и се извърна.
— Принудена бях да говоря с теб по този начин — отвърна тя и му се стори, че долавя вибриране в думите й. — Ти си мъж наистина, ала още млад; въображението те е овладяло и увлякло. Ти още не познаваш живота и мислиш, че ще се сдобиеш с вечно щастие, като се вслушаш в един сърдечен порив, породен все пак само от един миг и поради това следователно ще има и скорошен край.
Той се обърна стремително към нея.
— Нека бъдем искрени един към друг! Приемът, който намерих при теб, не е такъв, какъвто предлага едно любещо сърце. Ти не ме обичаш, нали?
— Не — отговори тя тихо.
Бе само една кратка дума и все пак тя съдържаше всичко, което би могло да му причини болка и страдание.
— Защо тогава ми позволи да дойда? — попита той горчиво.
— Седни по-напред спокойно и нека продължим разговора!
— Какво бихме могли още да обсъждаме? Каза, че не ме обичаш — това е достатъчно. Нямам какво да търся повече тук и мога да си вървя.
— Значи искаш да изоставиш една нещастница, която желае да те помоли за съдействие, за помощ.
Херман вече се бе извърнал да си тръгне, но при последните й думи отново се обърна.
— Помощ? — попита. — И ти си нещастна?
— Безгранично! Единствено заради това ти позволих да дойдеш в градината.
— Понеже си във властта на тоя мерзавец Ибрахим?
— Да.
— Трябва да те освободя?
— Да.
— Кога?
— Скоро.
— И къде трябва да те отведа?
— Където искаш. Ще те последвам до всяко място… само да се махна оттук!
— Като каква се каниш да ме последваш, след като не ме обичаш? Разбира се, не като моя жена?