— Не, това е невъзможно. Но те моля да бъдеш мой приятел и да ме отведеш оттук като приятелка, като сестра.
Тя се изправи, отметна булото от лицето си и сложи умоляващо ръце върху ръката на Херман. А той едва ли знаеше какво да отвърне. Неговата любов говореше с настойчивост в нейна полза, ала разумът му повеляваше предпазливост.
— Искаш ли? — попита тя. — Моля те, дай ми ръката си в знак, че не таиш яд към мен, задето ми е невъзможно да ти даря сърцето си!
Протегна му ръце, говорейки така сърдечно, молещо, че в прилив на съчувствие и рицарщина той сграбчи ръцете й и ги стисна.
— Бог е този, който дава любовта. Единствено той знае как кърви сърцето ми… но каквото прави той, то е добро. Да, искам да бъда твой брат!
— Аллах да те благослови за тази дума! Чувствам, че щях да изгубя сърцето си по теб, ако все още ми принадлежеше.
— Ах, ти обичаш друг?
— Да.
— Каква откровеност! Пронизваш ми душата като с нажежено желязо.
— Има лекари, които церят болести с нажежено желязо.
— Да, да, ветеринарите — отговори той горчиво. — Или шарлатаните при примитивните народи.
— Това желязо ще допринесе и твоята рана да се излекува бързо и зарасне.
— И ти желаеш да те отведа оттук?
— От цялото си сърце!
— При него?
— При него!
— И за да можеш да идеш при него, аз трябва да те освободя?
— Моля се на Аллах да го сториш.
Херман въздъхна дълбоко.
— Странно! — отрони скръбно. — Дойдох да поставя сърцето си в твоите крака; дойдох да ти кажа, че без теб не мога да живея… а сега ти искаш да те спася за някакъв си друг! Нямаш си представа какво изискваш от мен!
— Не само си имам представа, но и го зная. Това е най-голямата жертва на земята — жертва, която само един силен и великодушен мъж може…
— И ти ме смяташ за толкова силен и великодушен?
— Да. Когато видях как хвана за рогата пощръклелите животни и ги укроти, веднага си казах, че си като него! А и иначе така му приличаш! Имаш неговото лице, неговите черти, неговите очи, неговата уста, неговия глас. Приличаш му като един брат на друг.
— Какъв е той?
— Офицер.
— На служба при султана?
— Не, на служба при руския император.
— Как тогава си се запознала с него?
— Аз съм родом от Кавказ. Баща ми беше един от най-храбрите вождове; през целия си живот той се би срещу русите. Веднъж бе взел в плен един от техните офицери и го доведе при нас в планините. Ние се запознахме и се влюбихме един в друг. По-късно той беше разменен срещу друг пленник, като на сбогуване ми обеща да дойде да ме вземе и да ме направи своя жена. След сключване на мира татко отпътува за Москва; взе и мен със себе си. Осведомих се за любимия и узнах, че след завръщането му от пленничество царят го изпратил в далечна Азия. Ала мирът не продължи дълго, борбата започна отново и татко падна убит. Останах сама и според стария закон трябваше да се подчиня на съвета на вождовете. Искаха да ме дадат за жена на един от тях, но аз се възпротивих. Ти не знаеш какво означава това при онези полудиви племена. Дадоха ми време за размисъл, а когато и тогава останах вярна на любовта си, бях откарана до морския бряг, качена на един кораб и продадена в Стамбул. Вече нямах минало; не бях спасила от него нищо освен моята любов, моята горест и една намазана с отрова кама, която някога любимият ми беше дал.
— Клетата? А твоят любим?
— Ох, той никога не ще узнае накъде съм била замъкната!
Закума се свлече на пейката и тихо зарида. Всичко това бръкна дълбоко в душата на Херман. Нежно отстрани ръцете й от очите.
— Не плачи! Може би има как да го издирим. Аз ще го търся.
Закума стисна благодарно ръката му и го погледна в очите.
— Виждаш, че не съм се излъгала в теб? Първо ми се разгневи, а сега даже искаш да ми помогнеш да го намеря!
— Мога ли да науча името му?
— Трябваше да го наричам Богумир.
— Това е руско име и означава Готфрид. Значи той по рождение е русин?
— Не. Той не спомена нищо за семейството си, но аз го чух да говори с немците, които живееха в околностите на Тифлис и от време на време идваха в нашите планини, на езика на тяхната родина. Те казаха, че го говорел толкова добре, сякаш бил роден там!
— Назова ли той някакво друго име?
— Пред мен — не.
— Но все пак трябва да е имал и друго! Не може да се е водил само под личното си име!
— Не. Той беше капитан и го наричаха… ах, не можех да запаметя тая дълга, трудна, чужда дума. Той също никога не я изговаряше, а Богумир беше по-кратко и по-интимно.
— Но ти все пак трябва да знаеш приблизително фамилното му име!