— Запомних само началото — първите две срички.
— И как гласяха те?
— Орьол.
— Как се казваше по-нататък, не знаеш? Припомни си добре! Как може да бъде намерен един мъж, чието име не се знае?
— Беше ми твърде трудно за моя език. Според мен звучеше като «че» или «чу».
Изненадан, той пусна ръцете й.
— Небеса… спомни си добре! Съществуваше ли «ч»?
— Да.
Той отстъпи крачка назад; дишането му стана шумно.
— Какво ти е? — попита тя озадачено. — Да не си нещо изплашен?
— О, не — отвърна й възбудено. — Това не е страх, а радост!… Значи той приличаше на мен?
— Като брат на брата, вече ти казах.
— И се казваше Богумир, значи Готфрид. Господи Исусе направи и по-нататъшното да отговаря!… Закума, спомни си точно: не звучеше ли името, което не си могла да запаметиш, може би — много добре внимавай — Орьолчашча?
— То е! Да, то е! Орьолчашча, капитан Орьолчашча!… Какво означава това?
— Адлерхорст.
— Не зная такава дума.
— Тя е немска. А сега ти се заклевам, че ще дойда да те измъкна от тази къща, защото мъжът, когото обичаш, е мой брат!
Тя го погледна безмълвно.
— Твой… брат? — попита едва след време.
— Да. Името съвпада, а аз съм приличал на него.
— О, Аллах, Аллах! Кой би го помислил?
— Едва ли се заблуждавам, фамилното име е много рядко — а и малкото също е правилно, — ох, чувствам, че е така, както казвам!
— Аллах е всемогъщ и всемилостив. Сега сигурно ще узная и къде се намира Богумир?
— За съжаление не мога да ти кажа, тъй като аз самият не знам.
— Ти? Ти не знаеш къде се намира брат ти?
— Не. Мога само да ти кажа, че едно нещастие, едно престъпление разпръсна членовете на моето семейство по целия свят. От дълго време аз търся изгубените и днес благодарение на теб открих първата диря от единия брат.
— Чудно!
— Да, наистина е чудо. Аз ще я проследя тази диря и ще открия брат си.
— Какво щастие! Сега избавлението ми се усмихва!
— Да, ти ще бъдеш свободна. Искаш ли да тръгнеш с мен?
— Кога?
— Сега!
— Това навярно няма да е възможно. Имам една заслужаваща съжаление приятелка, на която обещах да бягаме заедно и… не ми се гневи… обещала съм и на едно друго лице да го взема със себе си.
— На кого?
— На младия арабаджи, който е и ваш съюзник.
— Добре. Но твоята приятелка защо иска да се махне?
— Пашата пожела да я направи своя султанка, ама тя обича друг.
— Нейният любим в Стамбул ли живее?
— Да, поне засега. Той е франк.
— Тя едва от вчера се намира тук и се е запознала с него, когато е трябвало да й рисува портрет.
— Как… къде… каквооо? Момиче! Закума! Твоята приятелка да не би да се казва Чита?
— Да, така се казва. Познаваш ли я?
— Не беше ли при стария роботърговец Бариша?
— Да, пашата я купил от него. О, Аллах, ти наистина я познаваш!
— Ох, познавам дори нейния любим.
— Художника?
— Да. От тази заран той я търси с мъка на сърцето.
— Значи ще я вземеш оттук със себе си и ще му я заведеш?
— Не, и през ум не ми минава. Нека сам дойде да си я вземе!
— Че защо? Трябва ли клетницата още дълго да чака?
— — Не. Тя ще дойде с нас, още тази вечер, защото художникът е вече тук в градината. Той е един от двамата приятели, които се намират при мен. Веднага ще го доведа.
— О, Аллах! — отвърна Закума и сключи молитвено ръце.
Херман бързо се отдалечи, но не по настлания с пясък път, а по моравата, която заглушаваше шума от стъпките му. Той не знаеше наистина къде точно се крият приятелите му, ала като наближи храсталака чу тихо повикване.
— Херман?
— Да.
Същевременно Паул Норман се надигна, сър Дейвид пък изпъна дългата си фигура.
— Та теб те нямаше цяла вечност! — изръмжа той. — Тръгва ли с нас?
— Да, веднага. Но няма да вземем само нея, а и нейната приятелка и слугата й. Тази приятелка се казва, мисля, Чита.
— Чита? — изстреля Паул Норман. — Херман, казваш го по толкова особен начин… да не би пък…
— Да — засмя се Херман. — Това е твоята Чита!
— Боже в Небесата!
— Закума й обещала да я вземе със себе си.
— Да вървим тогава… но бързо!
Паул Норман се понесе с най-голяма бързина към ъгъла. Другите двама го последваха по-бавно. когато Норман стигна до пейката, първият му въпрос към Закума бе:
— Да не би оня да й е причинил някое зло?
— Не, той не посмя да я докосне.
— Иначе щях да изпотроша на негодника всичките ребра! Значи Чита ти разказа за мен?