— Добра идея! — прошепна художникът.
— Нали? Покатери ли се някой от нехранимайковците, просто ще пуснем клона. Той ще излети и ще го запрати, без оня да се е усетил какво е станало. Пет… те са вече тук!
Данданията, с която Ибрахим и дервишът Осман предупреждаваха всички да си отварят очите, междувременно бързо приближаваше. Бели и черни, пъстро размесени, бяха Образували фронт — дълъг, колкото бе ширината на градината — и настъпваха така към ъгъла. Тъй като градината ставаше все по-тясна, хората все повече се сгъстяваха и скоро се намираха плътно един до друг. Всички носеха обичайните за Константинопол книжни фенери и бяха въоръжени кой с каквото му бе попаднало в бързината под ръка.
Левият фланг на тая чудата войска спря близо до чинара, докато десният се отправи към ъгъла да провери тамошните храсталаци. Ибрахим се намираше по средата и до него Осман, дервишът.
— Надничайте внимателно зад всеки храст! — разпореди Ибрахим и зачака мълчаливо резултата от претърсването. Но хората не намериха нищо.
— Значи сме се излъгали — рече Ибрахим, — а Закума само си е позволила една разходка.
— Да ме прощаваш, о, бей! — обади се сега дервишът. — Какво ако някой е бил тук и вече се е оттеглил?
— Че по кой пък начин?
— През дувара.
— Дотам не може да стигне никой.
— И все пак е възможно. Виж това дърво тук! Колко лесно е човек да се покатери и да се прехвърли отсреща.
— Но не и да се спусне отвъд. Дуварът е твърде висок, а долу тече вода.
— Това е вярно, но тъкмо затова Аллах ми праща една сияйна мисъл. Може да е имало някой в градината, да се е изкатерил оттук и да се е проснал горе, за да си чака на рахат, докато си тръгнем. Трябва да се хвърли все пак едно око, я.
— От мен да мине. Омар, покатери се!
Тлъстият черен роб остави фенера си, пристъпи към дървото, обгърна го с ръце и опита да се избута нагоре.
Тъй като диалогът се бе провел на турски, сър Дейвид не беше го разбрал. Но виждайки сега усилията на черньото, приближи уста до ухото на Паул Норман.
— Помислих си го. Искат да се качат.
— Дебелият няма да се справи.
Човекът наистина пъшкаше и стенеше като локомотив на товарен влак. Колкото пъти увисваше, веднага се свличаше пак обратно.
— Емин, избутай го! — нареди Ибрахим ядосано. Емин се впусна да помага, неколцина други го последваха и в крайна сметка на обединените им сили се удаде да изтикат дебелия толкова нависоко, че той успя да докопа най-долния клон. Но вместо да се изтегли сега върху него, оня се залюля няколко пъти напред-назад освободи ръце и тупна на земята.
Тогава дервишът свали мръснобялото си наметало и хвана стеблото, за да се покатери сам. Виждаше се, че не притежава опит, ала все пак стигна догоре. Останал без дъх, седна най-напред на един клон да се отмори.
— Виждаш ли нещо на дувара? — попита го Ибрахим напрегнато.
— Не.
— Е, слизай тогава!
— О, ще се прехвърля отсреща. Ако има някой горе, той ще е пропълзял по-нататък, та да не бъде веднага открит.
При тая недостатъчно плътно тъмнина дервишът навярно щеше да види тримата приятели, ала го заслепяваше светлината на фенерите. Той легна предпазливо на клона и се заизбутва към зида.
— Идва! — прошепна Херман. — При три пускаме клона да отскочи. Едно… две…
— Да не се изтърсиш! — предупреди в този миг Ибрахим.
— Какво ти дойде на акъла, господарю! — отговори дервишът засегнат. — Аллах ме е дарил с изкуството да се катеря като котка. Няма чалъм да падна.
— Три! — изкомандва тихо Херман. Клонът отскочи с голяма мощ; дервишът бе запратен към по-горните клони, после се стовари с трясък на земята.
Всички се развикаха от страх. Осветиха уплашени дервиша, който въпреки святостта си се заизвива с проклятия на земята.
— Строши ли си нещо? — попита Ибрахим угрижено.
— Не знам, трябва първо да проверя! — изстена Осман, после се повдигна бавно и предпазливо от земята.
Тъкмо този миг бе дебнал Херман. Бързо нашепна на художника:
— Сега те са отправили очи към негодника. Значи сигурно мога да рискувам.
Надигна се светкавично, улови клона и го придърпа незабавно към себе си.
— Така, ето че пак го имаме! — заликува той. — Първо, това е добре, в случай че на още някой му хрумне да се покатери насам, и второ, ония там можеха да забележат, че клонът има съвсем друго положение. Обесникът му направи яко падане.
— Ядва се — каза тъкмо в този момент дервишът.
— Благодари на Аллах, че не се увреди. Не е добре за някой, дето може да се катери като котка.
— Ох, умея си го аз добре! — увери Осман ядно при тая насмешлива забележка. — Кой обаче би могъл да помисли, че клонът ей тъй из един път ще отскочи нагоре!