— Отскочил нагоре? Никога не съм чувал за клони, които по свое усмотрение умеят да се движат.
— Ама тоя пък се раздвижи!
— Да. Той действително се огъна под теб и когато ти се изръси отскочи пак нагоре. Но така прави всеки клон.
— Не, тоя се стрелна, когато се намирах върху него. Затова бях запратен. Той сега трябва да стои много по-високо, отколкото преди.
— Че погледни нагоре, де! Той си е досущ в старото положение.
фенерджиите осветиха и всички очи се насочиха към клона.
— Непонятно! — изръмжа дервишът. — Бих се заклел, че отскочи.
— Сега излекува ли се от мнението, че има някой на дувара?
— Дано Аллах го прокълне и всичко, що има на него!
— Значи нямаш мерак да се катериш още един път?
— Хили си се! Аз се отказвам. Нека опита някой друг!
— Безсмислено е. Хайде да вървим — имаме да вършим нещо по-добро!
Мъжете се отдалечиха. Скоро тримата приятели престанаха да чуват стъпките им, а и сиянието от фенерите постепенно се изгуби в градината.
— Беше спасение от беда! — обади се Паул Норман, отдъхвайки дълбоко. — Херман, твоята идея беше наистина безценна!
— Слава Богу, тя ни спаси, а да се надяваме и жените. А сега какво ще правим?
— Във всеки случай няма да останем горе. Положението тук е дяволски неудобно. Ако на ония им скимне пак да проведат разследване, тук може и да ни намерят, докато градината сигурно няма втори път да претърсват. Там ще можем по-лесно да ги отбягнем и се скрием, отколкото тук.
— Ами да слизаме тогава!
Те се спуснаха и се промъкнаха към ъгъла, за да изчакат там дали няма да се случи още нещо.
Но всичко си оставаше тихо. Едва след доста време чуха стъпките на много хора, които вървяха от външната страна на зида, покрай водата, по посока града. Същевременно върхарите на стърчащите над стената дървета се осветиха ярко — знак, че хората отвън носеха фенери със себе си.
Тримата приятели нямаха и понятие, че Ибрахим откарваше с две носилки Закума и Чита в упоено състояние към един кораб.
Та чакаха още дълго време, докато на края търпението им се изчерпи.
— Така няма да стигнем до целта — отбеляза художникът. — Или се е случила някаква беда, или жените са възпрепятствани от някое произшествие. Предлагам да проверим каква е ситуацията, макар и това да е свързано с известен риск.
— Как бихме могли да проверим?
— Просто ще отидем до къщата. Нека видим дали стълбата е още облегната на нея.
Прозорецът на Закума беше тъмен, а стълбата вече не бе там; намериха я да лежи до зида.
— Застанете на пост в двата ъгъла! — каза художникът.
— Аз ще се кача.
Двамата се отдалечиха надясно и ляво. Паул Норман облегна стълбата и се покачи. Решетката беше поставена пак отвътре. Стъкла нямаше. Следователно би трябвало да се чуе, ако имаше някой в стаята. Той се заслуша напрегнато, ала не съумя да долови ни най-малък шум.
— Чита! — прошепна накрая. Никакъв отговор.
— Закума!
Всичко остана тихо. Тогава той слезе и отнесе пак стълбата на мястото й.
— Горе вече няма никой. Ония очевидно таят някакви подозрения и са настанили жените в други помещения. Ще трябва утре вечер пак да идваме.
— Какво ли може да се е случило, че са спипали Закума?
— разсъждаваше Херман.
— Кой знае?
— Как, казваш го толкова спокойно? Аз изпитвам направо ужасен страх. Преди малко покрай стената минаха толкова много хора. Какво ли, ако са отвели жените?
— Накъде биха ги отвели?
— Може да ги е обхванала мнителност и да са ги преселили в палата на Ибрахим. Тогава свършено с отвличането.
— Охо, аз и в този случай не губя надежда! Та нали арабаджията, нашият довереник, знае жилището ни и сигурно ще ни донесе вести.
— Може би и него са спипали като Закума.
— Прав си наистина. Още сутринта, при първа възможност ще поразузная тук.
— И да насочиш подозрението към себе си!
— О, не, ще съумея да го предотвратя. Но утрото вече се сипва. Трябва следователно да си плюем на петите.
— Мътните да го отвлекат тоя Ибрахим, па и целия му харем заедно с него! — изръмжа Дейвид Линдсей.
Приятелите се отправиха бързо и безшумно към зида и се прокраднаха край него до портата. Отвориха я необезпокоявано и заключиха отново след себе си. После напуснаха мястото на безрезултатното приключение.
Едва на порядъчно разстояние спряха да се посъветват дали е по-добре да отидат на яхтата, или в жилището при Инджир бостан мейданъ. Взеха решение за яхтата. Тъкмо достигнаха малкия съд и премина една пътническа лодка. Те не й обърнаха никакво внимание. Бяха крайно изтощени и си легнаха да подремнат малко — Паул Норман със заповед към прислугата да го събудят навреме.