Беше вече доста късно утро, когато художникът се надигна от постелята. Другите двама още спяха и той не се реши да ги обезпокои. Остави им известие за намеренията си и се отправи извън града, към арената на вчерашните преживелици.
При портата рязко и решително приведе в движение дървеното чукче. Един черен отвори.
— Какво искаш? — попита.
— Ибрахим бей, господарят, тук ли е вече?
— Не.
— Кой се разпорежда тук?
— Управителят.
— Доведи го тогава при мен!
— Кой си ти?
— Вестител, изпратен до него по важна работа.
Това помогна. Пуснат бе Да влезе и му бе доведен управителят.
— Кой те праща? — попита човекът.
— Бариша, търговецът на момичета.
— Тоя стар никаквец! Какво иска?
— Трябва най-първо да питам за картината на султанка Чита. Тя още не е довършена. Може би беят ще желае да бъде изрисувана докрай.
За картината той знаеше от разказа на Закума. Сега се възползва от това.
— Тогава трябва някой път пак да дойдеш. Беят ненадейно отпътува.
— Накъде?
— На никого не каза.
— Кога ще се върне?
— Сигур няма да е скоро, защото взе със себе си своите любимки — Закума и Чита.
Паул Норман много се уплаши. Постара се да научи нещо повече, ала скоро установи, че и самият управител не знае друго.
Взе едно магаре и подкара към Пера и палата на Ибрахим, та представяйки се за пратеник на висш чиновник, да събере сведения и там. Но и там узна само, че беят заминал през нощта с някакъв параход.
Едва сега пое обратно към яхтата, за да отнесе лошата вест. Там вече го очакваха с нетърпение.
— Какво научи? — попита Херман.
— Заминали са.
— Кои? Да не би жените?
— И тримата: Ибрахим, Закума и Чита.
— Боже Господи! Какво нещастие!
— Да се знаеше само накъде се е отправил негодяят! Ще го гоня до края на света!
Херман се плесна по челото.
— Стой… аз знам! Как можех и само за миг да се съмнявам!
— Nonsense — изръмжа Линдсей. — Как пък ще го знаеш?
— Нали си спомняш, че вчера след посещението на Ибрахим тръгнах подир султанската носилка. Имаш ли представа кой слезе от нея пред къщата на Ибрахим?
— No.
— Великия везир в собствената си персона. Сега още ли си в съмнение, че внезапното отпътуване на турчина се намира във взаимовръзка с вчерашната височайша визита?
— Може да е така! Но с това все пак не напреднахме нито крачка. Кой ще ни каже сега накъде се е запилял нехранимайкото? Може би Великият везир?
— Не се надсмивай! За неща от тоя род аз си имам своите източници. Давам ти дума, че още преди вечерта ще ти назова целта на пътуването на Ибрахим.
Той си взе шапката и бързо се отдалечи, без да обърне внимание на въпросите, извикани след него.
Дейвид Линдсей и Паул Норман трябваше дълго да чакат завръщането на Херман. Час след час минаваха и от нетърпение Линдсей даваше такива противоречиви заповеди, че хората му поклащаха замислено глави. Най-сетне, в късния следобед, Херман се завърна — разгорещен и останал без дъх.
— Е? — попита Паул Норман.
— Ибрахим е заминал за Тунис и аз ще отпътувам след него при първа възможност.
— За Тунис? — попитаха двамата като от една уста.
Какво се кани да прави там?
— Ще обясня нещата възможно най-кратко. Вчера ви разкрих, че работя за Германия в тайната разузнавателна служба. Това води със себе си, че аз трябва да държа очите си по-отворени, отколкото кой да е друг космополит. Благодарение на няколко особени услуги си извоювах доверие; сега бивам използван само в случаи, когато се касае за щекотливи, изискващи предпазливост разузнавания. Та ето как от вас се запътих веднага към… не, името няма значение за работата, И тъй, отидох до моя шеф. Той се учуди, когато му разказах за посещението на Великия везир при Ибрахим и отдаде голяма важност на тая вест. Веднага пусна в ход нишките си и още след два часа вече знаех всичко.
— Какво? — запита Паул Норман.
— Какво? — повтори англичанинът.
— Че вчера Дивана се е събрал и решил Ибрахим да бъде изпратен в Тунис, за да следи зорко ходовете на Мохамед ес Садок бей, комуто Портата няма доверие. Разбирате ли ме?
— No — отговори Дейвид Линдсей. — Пет пари не давам за тоя Тунис, а за Мохамед още по-малко. Yes.
— Ще ви обрисувам с няколко щрихи положението в Северна Африка, франция се стреми към притежание на Тунис, а Мохамед ес Садок бей, който едва от скоро придоби независимост от Високата порта, се страхува за своето владичество. Ето защо търси помощ от Италия, с която преговаря за Триполи. Но забележете добре: Триполи принадлежи на Портата. Следователно можете да се досетите, че султанът понастоящем е в обтегнати отношения със своя бивш васал, беят на Тунис.