— Това е лесно разбираемо — рече Паул Норман. — А Германия? Какво общо има тя с тая работа?
— Германия? Нейните интереси са залегнали другаде. Но не може да й е безразлично, като гледа как франция разширява колониите си до безкрайност. Ето защо опитва да провали домогванията на своята западна съседка към Тунис, а от друга страна, подкрепя Италия в нейните стремежи към Триполи. Ясно ли се изразих?
— Yes. Много ясно. Изключително понятно! — изрази похвала сър Дейвид.
— По тази причина Германия следи внимателно стъпките на Портата, които тя предприема срещу бея на Тунис. По тая причина се отделя голямо внимание и на пътуването на Ибрахим за Тунис. И знаете ли кой ще го държи под око?
— No — рече Линдсей, поклащайки глава.
— Но аз знам — обади се Паул Норман. — Преди малко ти каза, че ще пътуваш след оня за Тунис. Може би дори имаш…
— Да, имам — засмя се Херман. — Необходимо бе само да спомена, че на драго сърце ще потегля след турчина, и веднага получих мисията. Заминавам утре с първия параход.
— И аз ще пътувам с теб — допълни художникът.
— Nonsense! Утре! Защо не днес? Защо не веднага?… Ей, кептън!
— Сър!
Капитанът застана с няколко крачки пред англичанина.
— Кога можем да отплаваме?
— Накъде, сър?
— Към Тунис.
— След три часа. По-рано не става, защото толкова време ще отнемат формалностите в пристанищната служба.
— Well! След три часа! Yes!
Докато капитанът побърза да се отдалечи, за да даде необходимите заповеди, Линдсей се обърна към двамата немци:
— Паспортите?
— Аз моя винаги го нося в себе си — обясни Херман.
— Аз също — прибави художникът.
— Well. Отидете бързо с тях до немското консулство, за Да ви ги подпечатат за Тунис.
— Аз вече го сторих — засмя се Херман. Сър Дейвид се ухили.
— След изтичане на три часа тръгваме! Yes!… Go ahead! (Напред!) Трябва да пипна обесника Ибрахим, трябва да знам откъде има часовника и искам за руснака Ер… Ор… Ур…
— Орьолчашча!
— …да, Орьолчашча, нещо повече да узная. Тук с отвличането не ни провървя. Never mind. В Тунис толкова по-добре ще успеем. Well!
Докато Паул Норман тръгна да уреди паспортните си формалности, Херман се зае с пренасянето на своите вещи и тези на приятеля на яхтата.
Точно след три часа отплаваха. На палубата англичанинът стоеше между двамата немци в своя сив, кариран костюм. От физиономията му лъхаше крепката увереност на човек, убеден, че онова, което възнамерява, непременно ще сполучи.
Девета глава
Сред руините на Картаген
Столицата Тунис не е разположена непосредствено край морето, а на брега на едно езеро, което я отделя от него. Ето защо при морския бряг има отделно, външно пристанище, което за Тунис има съвсем същото значение, както Бремерхафен за Бремен или Куксхафен за Хамбург. То се нарича Голета.
От Тунис до Голета човек може да стигне с кола, на кон или като пешеходец, а в по-ново време дори с железница. Шосето, което води до пристанището, е винаги оживено. И особено ако е съобщено за нови кораби, тогава търговци и любопитни се стичат към рейда.
Любопитните, които и днес стояха на брега, така и не можеха да проумеят малкото нещо, приближило тук преди два часа и пристанало между големите кораби, сякаш бе напълно равноправно с тях.
И преди всичко се звереха в чудата сива карирана фигура, изрисувана отпред на носа. Никой от ориенталците не смяташе за възможно, че би могло да има в действителност такъв човек. Но когато каютата сега се отвори и от нея пристъпи живото й въплъщение, смайването премина в гласно удивление.
Дейвид Линдсей ни най-малко не се поинтересува от любопитните погледи и възгласи, а попита капитана по привичния си, спокоен маниер:
— Пратиха ли вече мистър Норман или мистър Валерт известие къде ще живеят?
— Още не, сър.
— Well. И бездруго ще го узная.
— На сушата ли отивате, сър?
— Yes.
— Кога бихме могли да ви очакваме?
— Не е уточнено. Вкарайте яхтата във вътрешното пристанище! Чакайте ме там! Well!
Той закрачи по пристана към брега и се вряза в човешкото гъмжило, което почтително се разстъпваше пред него и сащисано го оглеждаше.