— Yes, много — отговори с цялата си искреност. — Я кажете, вашият харем голям ли е?
— Да.
— Колко са жените в него?
— Шест. Сред тях ние трите дъщери.
— Значи баща ви е притежателят?
— Да.
— Щастлива ли сте?
Тя го измери с изненадан, изучаващ поглед. Такъв въпрос явно не бе очаквала и се замисли как да се държи с този странен чужденец.
— Н…не — дойде едва след време колебливо от устата й.
— Well! Много добре! Отлично!
— Как? Вие се радвате?
— Yes. Дори много! Ще ви кажа причината, когато сме сами. Сега е твърде рисковано!
С това разговорът замря — за голямо неудоволствие на момичето, което нищо не можеше да проумее от поведението на англичанина. Не беше се влюбил в нея, това веднага й бе станало ясно. Но какво ли тогава искаше от нея?
Лодката пристана и Линдсей слезе със своята «султана». Тъй като предстоящото приключение бе приповдигнало настроението му, възнаграждението бе толкова богато, че лодкарят се подхили доволно в брадата си и изгледа почти съчувствено щедрия дарител.
Но сър Дейвид вече нехаеше за мъжа, а веднага се отправи с придружителката си към руините. Така не забеляза хитрия поглед, който весларят прати след него.
— Влезе в мрежата! — продума лодкарят на себе си. — Здравата ще се изръси, додето се отърве от бандата.
От тази страна на водния басейн местността не бе така оживена. Много рядко се мяркаше някой самотен пътешественик, който се скиташе из руините на толкова могъщия и богат някога търговски град Картаген.
След късо разстояние момичето спря.
— Сега ми кажете защо се радвате, че не съм щастлива! — започна тя без всяка подготовка.
— Well, защото при това положение лесно ще се съгласите с моето намерение.
— Какво намерение?
— Аз ще ви направя щастлива. Yes!
— Ще ме правите щастлива? И как се каните да я подхванете тая работа?
— Много просто, мадмоазел. Ще ви освободя от вашето скръбно обкръжение.
— Ще ме освободите?
— Well. Отвлека. Yes.
— От…влечете?
— Yes.
— От бащиния ми харем?
— Yes.
Момичето отново го проучва известно време с поглед. Сериозно ли говореше наистина? Толкова ли наивен беше в действителност, или само си даваше вид, че не забелязва как се подзема с него?
— Защо не потърсите за тая цел някоя англичанка?
Смаян от тоя глупав въпрос, носът му като че се удължи.
— В свободна Англия хареми и робство няма. Yes.
— Че да се ожените ли искате?
— Nonsense! Не да се женя! Само отвлека!
Сега изглежда тя схвана къде беше с него. Един ипохондричен англичанин, повече нищо! Който й идваше обаче направо добре дошъл и тя реши да влезе в тон на приумиците му.
— Но това ще е трудно, много трудно — каза, като продължиха пътя си.
— Well! Толкова по-добре. Но накъде ме водите?
— Виждате ли колоните там отсреща? В подножието им се намира една колиба — там ще бъдем сами и ще можем необезпокоявано да си поговорим.
— Кому принадлежи?
— На един много добър мой познат. Беше роб на татко, но като награда за неговата преданост той го освободи. Изчакайте тук малко! Ще ми се първо да надникна дали няма външни хора.
— Well, ще изчакам.
Тя тръгна, а сър Дейвид се облегна, изпълнен с очакване, на един могъщ каменен блок отпреди много столетия, не сваляйки очи от колибата, в която изчезна момичето. Мина доста време, преди отново да я види. Появи се заедно с едно друго момиче и един мъж и посочи към него. Огледаха го много старателно.
«Някакъв мъж? — помисли си той. — Well, ще има добър бакшиш, ако се държи разумно.» Сега неговата спътница се върна.
— Ее, как стоят нещата? — попита я напрегнато.
— Сигурността ни е гарантирана. Елате!
— Значи това беше освободеният роб на баща ви?
— Да.
— Но при него имаше някаква женска особа!
— Няма защо да се безпокоите. Това е скъпата ми сестра, която също като мен е направила една разходка към руините.
— А-а! О-о! Сестра! Симпатична ли е?
— Много красива даже!
— Млада?
— Две години по-млада от мен.
— Има ли си мъж или любим?
— Не.
— Well! Елате, хайде!
Колибата беше построена от грубо одялани камъни и в никой случай не създаваше впечатление за уют. Пред вратата стоеше бившият роб — длъгнест, мършав тип с кривогледи очи и загърнат в облекло, за което изразът парцали би бил най-охарактеризиращ. Видът му не будеше особено доверие, още повече че във въжето, което му служеше за пояс, бе втикнал два дълги ножа.
— Саллам алейкум! — поздрави той и се поклони смирено.
— Bonjour! — отговори Дейвид Линдсей. После извади една жълтица от добре натъпканата си кесия и му я подаде.