— Е, деца — каза той с малко угнетен тон, — доверчиви сте — да, това е вярно. Ама как собствено стоят нещата с отвличането?
Момичетата се спогледаха с разбиране.
— С нас тая работа ще е трудна, много трудна — отговори едната. Ние сме под ключ.
— Това хич нищо не значи. Впрочем нищо такова и не виждам. Та нали се шляете тук съвсем свободно!
— Ох, така е само привидно. Отдалеч иначе ни наблюдават много зорко.
— Също без значение. Необходимо е само да ви закарам до яхтата си и сте свободни.
— Това не е така лесно, както си мислите. Нас ни надзирават, без да го забележите. Не бихте стигнал с нас до кораба си.
— Хмм, харесва ми.
— Ние можем да бъдем отвлечени само от нашето жилище в града. Но баща ни е много бдителен и строг. Той ще ви убие, ако ви свари на местопрестъплението.
— Убие? Тая работа толкова леко няма да му се удаде. Yes!
— И после съществува още една пречка. Аз с други думи няма да се съглася да бъда отвлечена сама.
— Няма? Защо? Да не би да трябва да отмъкна всичките тия шест, за които говорихте?
— Не, защото три от тях са вече жени, и на това отгоре стари.
— Тогава нека си останат, където са си!
— Но ние другите три — сестрите — се обичаме и сме се заклели да не се изоставяме. Ако вие на един път не ни…
— By Jove! На един път три!
— Това условие е толкова тежко, че вие хич и не щете да знаете сега за мен, нали?
— Тежко? Nonsense. Ама как стои работата с третата сестра? За нея досега още нищо по-конкретно не съм научил. Тя млада ли е?
— Най-младата от нас.
— И красива?
— Най-красивата от нас.
— Well. Ще дойда да ви взема и трите.
— Давате ли дума, ръката си?
— Yes. Ето ръката. Но, деца, кажете ми сега и защо толкова копнеете да се махнете от къщи. Виждам все пак, че се разхождате с цялата си свобода. Имате си чудесния чеснов спирт с диви любеници — какво повече желаете от това?
— Първата и същинска причина е, че баща ни е истински тиранин.
— Магарето!
— Дава ни твърде малко да ядем.
— Е, е, не изглеждате чак изпосталели от глад!
— Освен това не можем да се понасяме с жените му. Те са дърти, свадливи и големи клюкарки. Мразят ни, защото сме млади и хубавички. По тая причина ни създават ядове, колкото си щеш.
— Добре! Сега вече разбирам: змийски зъби и нощни шапчици! Но по-нататък, та аз хич не знам как да ви наричам и се обръщам към вас.
— Забранено ни е да си казваме имената.
— На вас жените много неща са забранени, което не ви пречи да ги вършите.
— По-добре ни наричайте така, както вие искате.
— Това е романтично и ми харесва. Съгласен съм значи и ще ви дам имена. Тъй като съм се наместил между вас и работите ми потръгнаха като на патриарха Яков, който нали също отвел със себе си в родината две сестри, то казвайте се като тях — дясната Рахил, лявата Лия. Съгласни?
— Да!
— Хубаво! — продължи той. — Я сега да поговорим за намеренията си. Как си представяте вие нещата? Вкупом ли трябва да ви взема?
— Да, естествено.
— За да се оженя сетне за вас?
— Е-е, да не би не?
— No, не върви. Като християнин няма как да се оженя за туркиня, а за три толкова по-малко. Хубава история би била. И тъй, отбележете си добре: ще ви освободя на драго сърце и с най-голямо удоволствие… но да се оженя за вас — не мога.
— Нищо не вреди. Та нали има и други, много други!
— Heavens! — изтърси той.
— Не е ли вярно?
— Така е! Ама вие наистина ли сте на мнение, че трябва да вадя за други печените кестени от огъня?
— Не искате ли? Тогава ни оставете да си седим тук! Или се оженете за нас напук на всички пречки!
— Поврага! Heigh-day, какви ли очи ще облещят в клуба в Лондон, ако взема да се изтърся с вас трите! Но въпреки всичко ще ви отвлека. Заел съм се и ще го доведа докрай. Съвсем сам. Ще има да се чудят и маят!
— Кога ще стане тая работа?
— Най-добре още днес!
— Още днес? Как мислиш, Лия?
— Ти как мислиш, Рахил?
— Мисля, че ще е мъчно.
— Да, но възможно все пак.
— Само когато всички други спят.
— По-рано не. Сега обаче още нищо не можем да уточним. Не сме си у дома.
— Well! В такъв случай ви съветвам да си отидете вкъщи.