Десета глава
«Отвличане от сарая»
Беше станало тъмно. Дейвид Линдсей потегли.
Все пак се чувстваше малко особено. Не че точно се страхуваше — страх той не познаваше, — но изпитваше някаква вътрешна напрегнатост, приличаща малко дори на тегота. А пък и не бе за чудене. Докато пушеше и пиеше, той се бе опитал да си втълпи, че прави едно добро дело на момичетата, ала в крайна сметка вече не бе толкова убеден в това. Само една мисъл го укрепваше в неговото необикновено начинание: съвсем сам и на своя глава да излезе на това приключение. И ако то се удадеше… какво ли щяха да кажат Норман и Херман!
Тези съображения му възвърнаха в заключение цялото самочувствие, така че при напускане на кафенето изпъна ръст и дръзко килна цилиндъра към тила. Не след дълго вече бе намерил улицата и къщата. Вратата беше заключена.
Почука.
В момента го глождеше любопитство за тоя Али ефенди, бащата на трите момичета, които днес щяха да бъдат отвлечени. Едва след повторното хлопане чу тътрещи стъпки и после вратата се открехна само доколкото позволяваше осигурителната верига.
— Кой е? — прозвуча насреща му гърлен женски глас на арабски.
— Не ви разбирам — отвърна той тихо. — Не владеете ли френски?
— Да. Почакайте!
До процепа на вратата сега бе приближен един стар фенер, а над него се появи сбръчкано женско лице, което му хвърли изпитателен поглед.
За него беше вече известено от двете момичета и понеже бяха забравили да го попитат за името, бяха описали точно персоната му. Старицата бе получила в тази връзка инструкциите си, ала въпреки това тя не го пропусна веднага, когато видя, че е очакваният — той не биваше да се догади, че вече знае за него.
— При кого искате да отидете? — попита сега на френски.
— При Али ефенди.
— Какво желаете от него?
— Ценител съм на редки и старинни предмети, а чух, че той притежавал сбирка от такива неща. Yes.
— Той не обича по това време да го безпокоят. Каква му е файдата да се мъкнат при него чужденци, за да зяпат вещите му, и да си тръгват после, след като са изрекли само една гола благодарност!
— Не принадлежа към такива чужденци. No.
— Да не би да се тъкмите да купувате?
— Да, стига нещо да ми хареса.
— В такъв случай ще се осмеля да ви пусна. Почакайте в коридора!
Старата отстрани синджира, пусна го да влезе и веднага заключи пак вратата. После бързо се отдалечи с фенера.
Оставиха го доста дълго да чака в мрака. Най-сетне старата се върна и го освети отново в лицето.
— Можете да дойдете.
При тези думи му даде знак с ръка, че трябва да я последва, и го поведе от коридора по един тесен страничен пруст, където отвори една врата и го пропусна.
Дейвид Линдсей застана в малка варосана стая, в която нямаше нищо друго освен една стара прогнила маса с два още по-недъгави стола. Той намести единия, седна предпазливо и зачака. Един светилник от ръждива желязна тел, в който гореше лоена свещ, разпространяваше оскъдна светлина.
През една друга врата сега влезе стопанинът на къщата. Носеше дълъг кафтан на големи, едри цветя и червен фес. Беше стар, а дългата, стелеща се на вълни брада придаваше на външността му нещо достолепно, което обаче пронизващият поглед много накърняваше.
— Мархаба! — поздрави той, като направи с ръка едно изискано, почти снизходително движение, без да се поклони, както му е обичаят.
— Какво означава тая дума? Разбирам само френски.
— Bonsoir!
— Аха, добър вечер! Добър вечер, мосю Али ефенди. Прощавайте, задето ви безпокоя, но чух за вашите скъпоценности и бих искал да ви помоля да ми покажете някой неща от тях.
— Всъщност не обичам да го правя. Зарязах занаята.
— Зная! Но сред познавачи на изкуството и колекционери това все пак е нещо по-различно.
— Е, да, ако наистина бяхте познавач и колекционер!
— Такъв съм.
Старият го огледа изучаващо.
— Нумизматик ли сте?
— Yes. Oui.
— Е, тогава ще проявя готовност да ви покажа няколко стари монети, които са много ценни.
После излезе. Дейвид Линдсей опря чадъра с цилиндъра в ъгъла и зачака търпеливо. Старият се върна с една кожена торбичка в ръка. Извади една грижливо увита в копринена хартия монета, отстрани обвивката и я подаде на англичанина.
— Това е една голяма рядкост, разпознавате ли я? Беше стара френска монета от пет су, но с толкова захабени, а може би и умишлено изтъркани повърхнини, че от отпечатъка вече нищо не се различаваше. Сър Дейвид я проучи внимателно.