— Виждате ли стълбата там? — попита Лия. — С ваша помощ днес ще избягаме. Тук в съседство е градината на нашия комшия. Прехвърляме се в нея и после само един дувар ще ни дели от тесния сокак отвъд.
— Знам го.
— Това е добре. Не е необходимо значи да ви го описвам. В тази улица ще ни чакате.
— Кога.
— Баш в полунощ.
— Well, ще се явя точно навреме и се надявам да не ни попречат.
— Не се страхувам от това, защото благодарение на вас татко е в много добро настроение. Той ще отиде рано да спи.
— Аллах да му даде приятна почивка! Деца, вие наистина можете да се радвате, че ще се махнете от вашия баща.
— Защо?
— Той е най-големият апаш на Тунис. Yes.
— Не разбираме.
— Е, неговите монети не струват и една пара, а тая стара амбалажна хартия никога не е била в ръцете на вашия Пророк! Yes. Това Дейвид Линдсей никога няма да му го забрави. И ако все още изпитвах наистина някакви угризения на съвестта, сега определено ще го извърша.
— Какво то?
— Вашето отвличане, yes. Дъртият шмекер ще има утре да се чуди, как е станал ей така из един път бездетен баща. Значи в полунощ?
— Да. Ама със сигурност ли ще дойдете?
— Съвсем сигурно. Yes.
— Тогава връщайте се сега на стола си. Той не бива да подозира, че сте отсъствал.
Момичетата го съпроводиха обратно и тикнаха след него решетката. Дълго седя Линдсей сам в оскъдно осветения двор и бе минал може би повече от половин час, когато старият най-сетне се върна.
— Ето ме пак — каза той привидно запъхтян. — Разговорът беше много важен, иначе щях по-рано да бъда тук. Желаете ли още една лула?
— Благодаря! Стига ми!
— А тристате франка?
— Получавате ги веднага.
Сър Дейвид плати и тикна амбалажната хартия в джоба. После достойният стопанин го отведе до коридора и там много вежливо си взе сбогом с него. Сега старата вратарка го придружи до пътната врата, ала преди да отвори, сложи ръка на неговата.
— Няма ли да ми дадете един малък бакшиш?
Той бръкна в джоба си и изпълни молбата. Тя изглежда остана много доволна от дарението, защото го пусна да излезе с многобройни благодарности.
Шляейки се с противоречиви мисли по улиците и преките на Тунис, Линдсей тъкмо бе с намерение да прекоси едно малко площадче, когато вниманието му бе привлечено от една по-добре построена къща, пред чиято врата имаше два големи фенера. Над входа се виждаше надпис с големи златни букви.
— «A la Maison Italienne» (Към Италианската къща) — прочете той. — Аха, известната странноприемница, в която отсядат повечето чужденци. Я да влезем! Може би тук ще имат чаша портър или ейл и на човек да хрумнат други мисли.
Той има късмет — първата персона, която съгледа в общия салон, бе Паул Норман.
— А-а, значи вече сте получил известието ни? — възкликна художникът зарадван.
— Кое известие?
— Че сме отседнали в Италианската къща.
— No. Изобщо не останах на борда и сега случайно наминах насам.
— Това наричам аз късмет! Ние ви ангажирахме две стаи. Мислех, че ще дойдете следствие нашето съобщение. Къде пък сте бил през цялото това дълго време?
Носът на Линдсей изпадна в клюмащо движение, сякаш подозираше, че зад този безобиден въпрос се крие някакъв умисъл. Както изглежда на неговият притежател не бе приятно да говори за изтеклите часове, ала силно изразеното самочувствие на англичанина, който на никой човек в света не позволяваше да дава отрицателна критика за неговите постъпки, а и съждението, че спътниците му рано или късно ще трябва да бъдат посветени в работата, го подведоха да проговори.
— Тайна, сър! — каза важно. — Дълбока тайна, yes.
— Тайна? — засмя се Паул Норман. — Звучи почти като да се каните да опразните цял сарай.
— И се каня. Yes.
— Може би и вече сте бил вътре?
— Yes.
— Шегувате се!
— Сър Дейвид Линдсей съм. Никога не се шегувам. А имахте ли и вие някакъв успех?
— За съжаление — не. Бяхме при консула, в полицията, даже при Лиман рейси — напразно!
— Кой е тоя Лиман рейси?
— Пристанищният инспектор. Мислехме, че при него ще получим информация, тъй като той присъства при всяко разтоварване на кораб. Узнахме наистина, че преди нашата яхта тук са пристигнали два парахода от Константинопол, ала от тоя Ибрахим не успяхме да открием ни следа.
Неуспехът на другите възвърна цялата увереност на Линдсей.
— Значи аз съм бил по късметлия от вас!
— Как? Вие вече наистина знаете къде се е дянал оня?
— No, не това имах предвид. Говоря само за моите собствени работи.