Беше мълчалива, безшумна борба. Никой не бе отронил дума. Линдсей не смееше да вика, а и другите може би имаха основателна причина да си уредят работата тихомълком.
Един от джандармите взе изтървания фенер и освети необикновения арестант.
— Тъй, вече те държим здраво в ръцете си и нека видим сега дали наистина няма да вървиш с нас.
— Тъй като съм вързан, действително можете да ме принудите. Но ви обръщам внимание върху отговорността, която поемате.
— Ние само изпълняваме дълга си. Вие сте един похитител на девойки!
— Това първо трябва да се докаже.
— Ето кой може да го докаже.
Полицаят освети в лицето единия от двамата мъже, които така коварно бяха хванали англичанина отзад.
По чертите на Дейвид Линдсей се изписа нескрита изненада.
— Али ефенди! — извика удивен.
— Да, аз съм! Ще отричате ли, че сте ми отвлекли трите дъщери?
— Ще видим. Но вие ще потвърдите, че съм англичанин.
— И това ще видим.
— А там — прибави Линдсей ядно — стои още един мошеник, който съвсем определено го знае!
Той посочи петия, чието лице тъкмо изплува в светлината на фенера. Беше типът, в чиято колиба бе седял с момичетата.
— Не го познавам — каза обесникът нагло.
— Това е една мерзка лъжа. Сега наистина съм с различно облекло от следобеда, ама физиономията ми не може да се сбърка.
— Всичко това за момента е страничен въпрос — заяви Али ефенди. — Пита се само дали е уговарял дъщерите ми тайно да го последват. Елате тук! Признайте истината и няма да ви сполети наказание!
— Така е — отговори Лия.
— Какви му бяха намеренията спрямо вас?
— Искаше да ни отведе на кораба си.
— Това е достатъчно. Ние ще си поговорим сериозно с него, преди да го откараме. Водете го в колибата отсреща! Аз ще отведа тези непрокопсани женоря вкъщи и веднага идвам.
Али ефенди подхвърли няколко заплахи към момичетата и се отдалечи с тях. Сър Дейвид бе изведен от града по тъмните улици, и то в посока, водеща към древния картагенски водопровод. От него тук и там се виждат няколко все още добре запазени арки. На една от тях се опираше някаква порутена колиба, към която закрачиха мнимите полицаи.
Линдсей не пророни по пътя нито дума; не каза нищо и когато бе тикнат през вратата вътре. Седна безмълвно и запази такова спокойствие при всички подигравки, сякаш изобщо не ги чуваше.
Мина доста време, преди Али ефенди, оскърбеният баща на девойките, да се върне.
Другите почтително му направиха място. Той седна срещу англичанина и физиономията му показваше повече тъга, отколкото гняв.
— Сега ще решим съдбата ви — поде, поглаждайки сивата си брада. — Надявам се скоро да си проличи дали ще ви освободим, или ще ви предадем на бея за присъда.
— Беят изобщо няма какво да ми казва! Аз съм англичанин. Вие самият най-добре го знаете. Та нали бях у вас.
— Аз не ви познавам; не си спомням някога да съм ви виждал вкъщи. Вие прегрешихте много спрямо мен, но аз може би ще ви простя, макар да не го заслужавате. Моите дъщери винаги са били послушни, ала сега струпаха позор на главата ми. И защо? Защото вие сте подвел невинните девойки.
— Невинни девойки? Hang it all! Тези женчета ме примамиха в мрежата си! Yes!
— Вие сте достатъчно възрастен, па и не сте мъжът, който ще се остави да бъде оплетен в мрежата на безобидни момичета. Вие сте им завъртял главите, ама Аллах ме просветли. Зная присъдата, но съм готов да проявя милост, ако се съгласите на условието, което като баща съм длъжен да поставя.
— Условие? Well. Дайте да го чуем!
— Който отвлече момиче, трябва да плати лептата, която би дал, ако го вземеше за жена.
— Excellent! До това значи се свеждат нещата!
— Да. Богат ли сте?
— Много.
— Колко бихте заплатил за една жена?
— Няколко милиона, стига да я обичам.
За такъв отговор Али ефенди не беше подготвен. Размерът на сумата го разстрои издъно. Щеше да се чувства по-добре, ако англичанинът изпърво се бе опъвал.
— Няколко милиона? За една-единствена жена?
— Yes.
— Само че вие ми грабнахте три дъщери. Това прави значи три пъти по няколко милиона.