— All right.
— Ама вие няма да искате да ги дадете!
— Защо не? Ще направя каквото изисква законът. Осъди ли ме съдията за тая работа, то ще заплатя каквото поиска.
Това изявление не се яви, види се, на опечаления баща много изгодно. Той поклати глава.
— Толкова жесток аз не съм. Искам много по-малко. Платите ли ми за всяка от дъщерите по пет хиляди франка, мигновено ви освобождавам.
— No. Ще платя само онова, което определи съдията.
— Дайте за всяка по четири хиляди франка!
— Нито сантим!
— Три хиляди!
— No.
— Ще се задоволя даже с две хиляди!
— Nothing (Нищо).
— Знаете ли, че мога да ви принудя? Вие се намирате в моя власт!
— Не. Аз съм арестуван. Отведете ме в града!
Сега се намеси «някогашният роб» на Али ефенди.
— Карай изкъсо! Какъв ни е кярът от тия шикалкавения! Хайманата е твърдоглав, а аз нямам мерак да се врънкам дълго с него за щяло-нещяло.
— Добре!… Трябва да ви уведомя — обърна се бившият притежател на небесната амбалажна хартия към Линдсей, — че тези мъже изобщо не са полицаи.
— Помислих си го. Yes!
— Те са мои довереници и правят каквото им кажа. Така че искам две хиляди франка за всяка от дъщерите си. Искам отговор след един час. Дотогава имате възможност да обмислите кое е най-доброто за вас. От вашия отговор зависи какво ще предприемем спрямо вас.
Носът на Линдсей се раздвижи заплашително.
— Вие сте сбирщина мошеници. Yes! — каза той презрително. — Съжалявам само, че един англичанин влезе в клопката ви!
Сивобрадият кимна с подигравателна откровеност:
— Момичетата бяха само мюретата. Можехте по-рано да се досетите. Сега сигурно знаете и какво ви очаква.
— Pshaw! Тепърва ще ви се харесвам. Такива подли бъзливци като вас действително биха платили цената, аз обаче съм Дейвид Линдсей. Yes!
— Проигравате си живота!
— Well. Ами погубете ме! Ще се издъните зле, мосю!
— Защо?
— Сър Дейвид Линдсей няма да се впусне из тоя проклет Тунис, без да е взел предварителни мерки. Yes.
Увереността, с която изказа това твърдение, както и безстрашието му, не пропуснаха да окажат своето въздействие върху нехранимайковците. Те зашепнаха помежду си известно време.
— Решихме — подхвана Али ефенди отново — да не се отклоняваме от становището си. Искам за всяка дъщеря хиляда франка.
— Нищо повече? Учудващо е все пак, че искате само за тези три дами, пък нищо за съучастниците си. Pshaw, момичетата, които сигурно не са ви и дъщери, не биха получили нищо. Прозирам цялата ви шмекерия и не давам хич нищичко.
— Тогава ще умрете. Предоставям ви един час време, откажете ли после, ще умрете в езерото. Хората ще си помислят, че сте претърпял злополука.
— Какво ще си мислят другите, ми е все тая. Аз самият няма да мисля, ами ще знам, че съм убит… а това в крайна сметка е най-важното. Yes.
Единадесета глава
Сър Дейвид си изкарва бакшиш
След срещата си с Линдсей младият арабаджи се бе понесъл бързо на краката си. Беше чувал да се говори за «Италианската къща» и лесно се оправи с питане.
Двамата търсени седяха с видима възбуда в общия салон пред разстланите върху масата «скъпоценности» на англичанина. Виждайки Саид, те подскочиха.
— Ти? Ти тук? — извика Паул Норман и се втурна към млади я слуга — Каква радост! Чита също ли е тук?
— Да!
— И също Закума?
— Тя също. И Ибрахим и дервишът Осман са тук.
— Но откъде знаеш къде сме?
— Узнах го преди няколко минути от карирания ефенди.
— От сър Дейвид? Къде го срещна?
— Извън града. Отиваше към пристанището.
— Слава Богу! Значи все пак само ни е ментосал с приказката за неговите три харемски красавици. Имаш ли време?
— За вас винаги.
— Тогава ела с нас в моята стая! Там ще бъдем необезпокоявани. Трябва да ни разкажеш подробно за онази вечер в Константинопол. Вие така внезапно изчезнахте.
Двамата приятели събраха небесната хартия, монетите, камата и наконечника от стрела и се отправиха нагоре.
— Та най-напред — поде Паул Норман, — как са двете момичета?
— В добро здраве са, но се страхуват за съдбата си.
Надяват се на вас.
— И тази надежда няма да ги разочарова… А сега ни обясни преди всичко вашето ненадейно изчезване!
— Ох, ефенди, аз понятие си нямах за заминаването, а и жените също! Едва после проумяхме много неща. Ибрахим още през деня беше в къщата извън града, постоянно придружаван от дервиша Осман, дано Аллах го прокълне. Те най-напред дълго време вършеха нещо тайно с управителя и по-късно научихме, че са стягали багажа. Тръгнахме презглава, докато вие още чакахте в градината.