— Този мъж твърдеше, че съм му бил отвлякъл трите дъщери.
— Три дъщери! О, Аллах, това краставо куче няма никакви дъщери, ами държи у дома си момичета, които купува! Той е изпечен хаирсъзин. Отдавна му знаем мурафетите, ала е твърде умен и хитър, за да се остави да го заловим. Ама днес ни падна в ръцете и ние няма да го изтървем. Вържете го, и то със същото въже, с което той е вързал този мъж.
— Аз съм невинен! — проплака сивобрадият, додето го връзваха.
— Зашийте му един през муцуната, ако не си я държи затворена! И вържете и другите!
Досегашната нахаканост на престъпниците се обърна на хленч.
— Оправданията хич нищо няма да ви помогнат — отряза късо заптие чаушу техните уверения и клетви в невинност. — Аз със собствените си уши чух, че този мъж трябваше да даде по хиляда франка за всяко от трите момичета, и понеже той не го стори, се канехте да го убиете. Това ми е достатъчно. Кой обаче си ти?
— Англичанин съм — отговори Линдсей.
— Англичанин? В това облекло?
Личеше му на полицая, че не го вярва.
— Той лъже, той не е англичанин — извика Якуб Азир.
— Можеш ли да докажеш, че си такъв?
— Да. Вижте този пръстен тук!
Сър Дейвид измъкна от пръста си своя пръстен-печат и го даде на полицая за оглед.
— О, Аллах! Диамант с такава големина! Ти трябва да си много богат, почти като англичанина, който пристигна днес с яхтата си в пристанището.
— Кой ви каза, че този мъж е толкова богат?
— Двама мъже в «Италианската къща» говореха за него. Аз трябваше да им занеса паспортите.
— Паул Норман и Херман Валерт!
— Да. Познаваш ли ги?
— Те дойдоха с моята яхта. Аз съм Дейвид Линдсей, за когото са говорили.
— В такъв случай ти навярно си се разхождал тук под чуждо име?
— Да, обичам да го правя.
— Е, тогава не се нуждая от по-нататъшни доказателства. Ти се легитимира и можеш да вървиш, накъдето пожелаеш… Всички дяволи! — прибави заптие чаушу изплашен, сещайки се, че продължава да говори на Линдсей на «ти». — Моля за извинение, мосю! Като съм се вмъкнал веднъж в това глупаво «ти». Значи можете да си вървите, но ви моля да обещаете, че ще се поставите на разположение, в случай че се наложи да дадете свидетелски показания срещу тази банда.
— Well, драги приятелю. Но преди да си тръгна, искам да ви оставя по един малък спомен. Yes!
Той извади кесията си и даде на всеки полицай по една златна монета, а на заптие чаушу — пет. Те го зяпнаха. Подобна щедрост никога не ги бе сполитала. Заптие чаушу кръстоса ръце на гърдите и се поклони.
— Аллах да ви дава живот, дълъг хиляда години! А тези кучета ще отведем там, където им е мястото. Веднага ще си получат бастонадата и вярвам, че още с пукване на зората ще бъдат обесени!
Беше си малко пресилено наистина, но показваше добра воля. И тя изглежда бързо се превърна в реалност, защото докато се отдалечаваше, Линдсей дълго време долавяше носещите се откъм колибата високи, болезнени викове.
Крачейки бавно в нощта, той спря, погледна колебливо наляво, надясно и поклати с мърморене глава. Носът се изви на двете страни и направи опит да се удължи към брадата, като че никак не бе доволен от собственика си.
Продължи замислен към пристанището. Скоро обаче спря повторно и се плесна с длан по челото.
— Не става. Не мога да отида на кораба. Там ме чакат с три момичета… damned… и като се изтъпанча сам, ще ме осмеят! По-добре значи да навестя «Италианската къща». Well!
Той се обърна и се устреми направо към града. Но още не бе стигнал първите къщи и спря за трети път, поклащайки глава.
— By Jove! Ама че глупава история! Там също не бива да се вясвам. Твърде много доверих на тоя мистър Норман за тройното отвличане. Yes. Прав беше Норман с неговото предупреждение. Значи по някой път един млад човек може да е по-умен от възрастния. Къде ще е по за предпочитане да се покажа — тук или там? Май няма да отида нито на яхтата, нито в странноприемницата. Ето ти едно хубаво, широко шосе. Звездите искат wonderful; въздухът е чист и прохладен. Ще си направя една разходка да се поразсея. Yes.
Линдсей се намираше на водещото до Бардо шосе и се повлече бавно нататък, изригвайки сегиз-тогиз някое гневно ръмжене. Раздиран от разногласия, той запали с досада една пура и се отдаде така ревностно на нерадостните си мисли, че не обръщаше никакво внимание на местността, през която крачеше. На края спря за четвърти път, протегна ръка във въздуха като да се врича и се провикна силно, сякаш се намираше пред многолюдно събрание:
— Дяволът да отнесе всички женоря и особено пък туркините!
— Че защо?
Дейвид Линдсей спусна сепнато ръка. От мрака на нощта изплува един мъж. По навик от последните часове англичанинът се бе изразил на френски. Непознатият — също, но и той като сър Дейвид носеше ориенталско одеяние.