— Вие естествено ще трябва да дойдете с мен в градината, защото в противен случай няма да мога да се върна. Имам въже, което съм вързал около кръста си. Ще ми помогнете да се кача и ще хванете здраво единия край на въжето. Аз ще се спусна отвъд и ще го държа, за да можете да се изкатерите и вие и да скочите после при мен. По същия начин ще се върнем по-късно.
— Но вие имате някаква чанта, която ще ви пречи.
— Едва ли. Тя съдържа само няколко подаръка за любимата. Е, да я почваме!
— Да, Аз ще сключа ръце. Вие ще стъпите на тях и после ще се качите на раменете ми.
— Я по-добре дръжте чантата… после ще я изтегля с въжето. Но внимавайте да не се счупи нещо!
Сър Дейвид взе чантата — гореше да узнае какво има в нея. Тя нямаше закопчалка, а беше отворена отгоре. Той бръкна бързо, докато дервишът драпаше по зида, и напипа някакъв доста дълъг и здрав свредел за дърво, някакъв цилиндричен предмет, който той сметна за макара фина жица, няколко парчета тел с формата на фуркет, само че по-дълги и дебели, после една четвъртита ламаринена кутия с височина едва цол и още няколко предмета, за чието естество и цел така бързо не можа да стане наясно.
След броени мигове Линдсей вече се бе покатерил след дервиша и достигнал благополучно от другата страна земята на градината.
— Ето ме — каза той. — По-нататък какво?
— По-нататък нищо, освен да чакате тук, докато се върна. Аз отивам в кьошка.
Кьошкът се намираше съвсем наблизо; въпреки мрака можеше ясно да се различи.
— Добре.
— Оставате значи тук и бъдете предпазлив, че да не ви спипа някой!
— Та толкоз ли е опасно?
— Има наистина пазачи в градината, ама не ми се вярва на някой да скимне да прави обиколки. А ако все пак някой дойде, просто легнете на земята. Имайте предвид, че ако ви спипат, и аз няма да мога да се измъкна.
С тези думи той се отдалечи с бързи, недоловими крачки. Англичанинът се ослуша за кратко. Никакъв шум не смущаваше дълбоката нощна тишина.
«Необикновено приключение! — помисли той. — Тоя негодяй се е нацелил на нещо съвсем различно от това, което разправя. Тая работа със срещата си е жива шмекерия. За какво ли му е притрябвал свределът? Какво е предназначението на жицата и фуркетите? Какво има в тенекиената кутия? Well, няма да оставам тук, ами ще ида да проуча. Yes.»
Смъкна се на колене и запълзя на ръце и крака след Осман. При кьошка се ослуша напрегнато, ала без резултат. Намираше се при задната страна на малка постройка, изградена от дърво. Дали да пропълзи край ъгъла и да отиде до входа? Не, не биваше. Дервишът можеше да го забележи и да се усъмни. Така че остана да лежи на мястото си. И добре стори, защото късо време след това долови точно до главата си лек шум, приличащ на този, който се поражда при пробиване. Приближи ухо до мястото и сложи ръка отгоре. Правилно… сега почувства как върхът на инструмента проникна през дървото. Дервишът бе пробил отвор.
«С каква цел?» — запита се Линдсей.
Сега свределът бе изтеглен и когато сър Дейвид попипа отново предпазливо, почувства през отвора да се провира тънка, облечена двойна жица. Дервишът избутва, додето отвън се намираха много метри.
«Проводник! — каза си англичанинът. — За какво ли? Трябва да го разбера.»
Ослуша се. И в този момент долови тихи стъпки. Дервишът напусна кьошка. Сър Дейвид едва има време да пропълзи късо разстояние назад и Осман вече беше тук, клякайки близо до отвора. Какво правеше той там, Линдсей нямаше възможност да види.
След няколко минути дервишът отново се върна в кьошка. Дейвид Линдсей запълзя бързо напред и обследва мястото с пръсти. Жицата слизаше към земята и бе здраво закрепена към нея с помощта на един от фуркетите. Оттам тя имаше достатъчно дължина, за да стигне до зида и се прехвърли през него.
«Heavens! Дейвид Линдсей все пак не бил толкова гламав, както се представи през деня. Смятам, че отгатвам какво се кани да прави тоя — помисли сър Дейвид. — Тоя човек иска да вдигне павилиона във въздуха. Ама по кой начин? Да не би с електричество? Хм, дервиш и електричество — тия неща хич не се връзват. Какво ли ти разбира от това такъв един тип!»
След късо време Осман пак дойде и продължи тайнствената си работа. Линдсей се бе оттеглил бързо, ала остана залегнал достатъчно близо, за да може що-годе добре да го наблюдава. И получи едно кажи-речи приятно удовлетворение, когато Осман прикова на няколко места до зида жицата към земята. Сега бе крайно време за англичанина да се оттегли. Бързо запълзя край зида до мястото, където трябваше да чака. Не след дълго се появи и дервишът.
— Е, нещо подозрително да сте забелязал? — попита.