— Не. Никой не е идвал. Тя там ли беше?
— Да. Тъкмо възнамерявала да си върви. И тъй като доста ме бе чакала, не може да остане по-дълго. Утре ще тръгне с мен.
— Сега изчезваме ли?
— Още не. За да може момичето да се прехвърли през зида по един по-удобен начин, трябва да прекараме сега тая тел нагоре по него и да я спуснем от другата страна. Разбрано?
— Всъщност, не! Не ми е ясно как се каните да постигнете с това нещо целта си.
— Е, та то си е съвсем просто! Утре вечер закрепям една въжена стълба към телта, която се държи халтаво към зида, и момичето ще може с лекота да я изтегли в градината. Елате! Няколко крачки по-нататък ще стане най-добре.
Ето как жицата бе изтеглена нагоре по зида, прикрепена с няколко фуркета във фугите, след което двамата мъже се качиха, за да я спуснат и закарфичат и от другата страна. Тя беше толкова тънка, че и през деня нямаше да може толкова лесно да се забележи.
— Тъй! — рече дервишът, след като бяха приключили и стояха отново вън на открито. — Вече извършихме приготовленията си и можем да изчезваме.
Линдсей последва едно моментно вдъхновение. Извади сгъваемото си ножче от джоба и втикна острието в една цепнатина на зида, за да може лесно да открие мястото. Реши да отиде до «Италианската къща» и да доведе тук Норман и Херман.
Закрачиха бързо и отминаха имота, който Ибрахим бе наел, и в който живееше и дервишът. Осман обаче не възнамеряваше да остави това да се разбере. Ето защо отведе мълчаливо придружителя си по-нататък до водопровода, който дори в своите останки все още даваше свидетелство за грандиозните начинания на по-раншните столетия.
— Тук ще трябва да се разделим и вие да получите бакшиша си — каза дервишът и бръкна в джоба.
И докато още търсеше някоя двуфранкова монета, внезапно доловиха шум, приближаващ към тях от посока Ибрахимовата къща. Бяха стъпките на двама мъже.
— Идват хора! — прошепна Осман, връчвайки бързо възнаграждението на англичанина. — Не е необходимо да ни видят. Дръжте се спокойно и се притулете тук в процепа на зидарията, додето отминат!
— Нека по-добре се снишим! По-разумно е.
Едва го бяха сторили и двамата мъже вече наближиха. За удивление на Линдсей те разговаряха полугласно на немски, а и гласовете му се сториха познати. Ето защо се заслуша напрегнато.
— Сега можем да си запалим по една пура — каза единият. — Имаш ли огънче?
— Да, веднага… ето!
В същия миг проблесна кибритена клечка и освети лицата на двамата мъже, отдалечени едва на десет крачки от процепа в стената. Онова, което сър Дейвид бе предположил при тембъра на гласовете, сега стана определеност — той разпозна Паул Норман и Херман Валерт. Макар че нямаше какво да се опасява от тях, заради дервиша запази спокойствие. Съгледал лицата, Осман трепна.
— Аллах, Аллах! — изплъзна се от него. — Тези типове, тези…
Не беше го казал високо наистина, ала при все това Паул Норман се обърна.
— Чу ли нещо? — попита тихо приятеля си. — Стори ми се, че някой каза нещо.
— Заблуждаваш се. Вятърът навява през арките на стената. Да вървим!
Приятелите се отдалечиха бавно към града. Осман подскочи от клекналото си положение.
Намираше се в такава възбуда, че не му идваше на ум да проявява предпазливост пред лодкаря. Направи две, три бързи крачки напред и Пак спря.
— Ах, те бяха тук! — изрече скорострелно. — Какво са искали? Как са го узнали? Да не би дори да се е случило нещо? Трябва да разбера! Пъкъл и Сатана… какво да правя? Трябва да тръгна след тях, а трябва да отида и до вкъщи!
— Познавате ли двамата типа? — попита Линдсей безобидно.
— Много добре даже. Това са двама изпечени мошеници, от които можеш да очакваш и най-лошото… Човече, искате ли към вашия бакшиш да си докарате още десет франка?
— Десет франка? Та това за мен е цяло състояние!
— Добре, последвайте тогава тайно двамата мъже — трябва да знам къде живеят. Тичайте! Да ви няма, да ви няма!
Ще ви чакам пак тук.
С тези думи Осман придаде начална скорост на англичанина. Линдсей позволи това да стане, ала след като се отдалечи достатъчно, спря.
— Damned! Какво правя? Та нали исках да се промъкна след нехранимайкото, за да разбера къде е жилището му! А той сега ме натири. Какво да правя? Тия двамата и бездруго са ми в кърпа вързани, ама тоя… По дяволите! Той искаше да си отиде до вкъщи и го намираше за спешно. Значи със сигурност вече няма да го намеря там под арката. При това положение най-доброто ще е все пак да хукна подир двамата.
Когато ги настигна, порядъчно запъхтян, Паул Норман и Херман Валерт отстъпиха встрани. Бяха чули бързите му стъпки и искаха да му дадат път.